Кракът на Кларънс отече. Размърда го леко, за да смени позата.
— Спокойно, Кларънс! — Гласът на Леруа е приглушен. — Още няколко минути, постарайте се да не се движите. Надявам се, че нямате неприятни усещания?
— Не. — Какви усещания, когато той знае, че тази сива маса, анализатор на всякакви видове болки, е напълно лишена от чувствителността си.
— Сега започваме — каза Леруа. — Последният електрод.
Започва най-главното. Двестате електрода са включени в програмното устройство. Човекът и машината вече представляват едно цяло.
— Дайте напрежение! — заповяда Леруа. — Излегнете се, Кларънс, както ви е удобно.
Инверсия на паметта. Машината трябва да огледа всички кътчета на човешкия мозък, да прерови безкрайната верига от спомени, да осмисли подсъзнателното и да реши какво да махне завинаги и какво да остави. Да прочисти складовете от ненужните вехтории.
На пулта светва зелена лампичка. Токът е подаден към мозъчната кора.
… Малко момче стои смутено пред счупен буркан със сладко, кафявата гъста течност се разлива по килима…
Стоп! Сега комплексът от усещания ще бъде разложен на съставките си и сверен с програмата. Какво е това там? Страх, объркване, първи възприятия за тленността на околния свят. Да се махне. Релето изщраква едва чуто. В мозъка е подаден токов импулс, нервната възбуда в този участък престава да циркулира. Вместимостта на паметта е увеличена за по-важни неща.
… Група ученици изскача на улицата. Нещо си шепнат. В центъра е дангалак с рижава невчесана сплъстена коса и щръкнали уши. Колко е трудно да си даваш вид, че никак не се боиш от тая паплач. Краката сякаш омекват, гадене, буцата се надига към гърлото. Искаш да бягаш. Те се приближават. Зловещо мълчание и мутрата с щръкнали уши се озъбва. Удар по лицето…
Да се махне! Щрака релето, щрака щрак, щрак, щрак…
… Бряг на река, по водата танцуват поплавъци. Черна сянка. Крак в износен ботуш. Хвърлените въдици плават по течението. Червени кръгове пред очите. Удар с юмрук в ненавистната мутра, втори, трети. Поваленият, хленчещ враг, размазва кръвта по лицето си…
Милисекунда за анализ. Да се остави. Увереност в собствените сили, радост от победата са нужни на учения не по-малко, отколкото на боксьора на ринга.
… Отблясъци от огъня по върховете на елите. Зачервени от виното и младостта лица. Сноп искри се разхвърчат от огъня, когато подхвърлят в него сухи клони. Пращене на огън и песен: „Звездата на любовта е на небосвода“, лицето на Елза. „Ела, Кларънс. Иска ми се тишина.“ Шумолят сухите листа под краката. Бялата рокля на фона на стъблото. „Може би все пак ще се решите да ме целунете, Кларънс?“ На разсъмване горчив мирис на мъх. Закуска в ресторантчето край града. Топло мляко с препечени филийки. „Това е завинаги, нали, мили?“
Светват и гаснат лампичките на пулта. Любовта към жена е хубаво нещо. Възбужда въображението. Останалото да се махне. Тези глупости заемат прекалено много нервни връзки. Щрак, щрак. Всичко е сведено до размерите на фотография в семеен албум: „Бяла рокля на фона на стъбло.“ „Може би все пак ще се решите да ме целунете, Кларънс?“
Невидимият лъч снове по клетките на електронния номератор, открива всички скрити тайни на човешката душа. Това пък какво е там? Да се подаде напрежение на тридесет и втория чифт електроди. Да се остави това, онова да се махне, да се остави, да се махне, да се махне, да се махне, щрак, щрак, щрак.
… Първата лекция, черен костюм, издокараната Елза. Прикрита тревога в сините очи. „Успех, скъпи.“ Амфитеатрална аудитория. Внимателни, насмешливи лица на студенти. Дрезгав, несигурен в началото глас. Въведение в теорията на комплексните променливи. Отворени уста на младежите от първия ред. Постепенно шумът стихва. Тебеширът потрепва по дъската. Радостна увереност, че лекцията минава успешно. Аплодисменти, поздравления на колегите. Колко отдавна беше! Преди седемдесет години. На двадесети септември…
Щрак, щрак. Оставени са само датата и кратък конспект на лекцията. По-нататък, по-нататък.
„… Виж нашия син. Нали наистина прилича на теб?“ Букет рози на масичката до леглото. Купи ги в цветарницата при моста. Русокосата продавачка сама ги избра. „Жените обичат хубавите цветя, уверена съм, че ще й харесат.“
Щрак, щрак. Вън ненужните спомени. Мозъкът на математика трябва да се освободи от тия сантиментални глупости.
… Пронизителен вик на Елза. Съчувствени телеграми, телефонни обаждания, тълпа репортьори на стълбището. „Целият свят се гордее с подвига на вашия син.“ На първите страници по вестниците в черна рамка снимка на младеж в скафандър до трапа на ракета. Църква, притихнала тълпа. Мършава фигура на свещеник. „Вечна памет на покорителите на Космоса.“