Лицето на Леви заприличва на печена ябълка, извадена със закъснение от фурната. Няколко минути той гледа дъската.
— Благодаря, Кларънс… Ще си помисля върху това.
Сега Кларънс нанася решаващия удар. Тишината в аудиторията става напрегната.
— Най-добре ще е да не се захващате занапред с работа, която не е по силите ви.
Нокаут.
… Той отново върви по улицата. Раз, два, три, леви, леви, вдишване, пауза, издишване, пауза.
Поваленият, хленчещ враг размазва кръвта по лицето си. Печена ябълка, извадена със закъснение от фурната. Увереност в собствените сили и радост от победата са нужни на учения не по-малко, отколкото на боксьора на ринга.
Раз, два, три, вдишване, пауза, издишване, пауза, раз, два, три, леви, леви.
5
— Олаф!
Елза го посреща сияеща, блестяща. Колко е хубава — млада Афродита, родена в регенерационната вана.
Бяла рокля на фона на стъблото. „Може би все пак ще се решиш да ме целунеш, Кларънс?“
— Здравей, скъпа. — Целувката съвсем не прилича на онази, която обикновено си разменят съпрузите в деня на брилянтната им сватба.
— Я да те видя. Великолепно изглеждаш. Ще трябва май да наема телохранители да те пазят от студентките.
— Глупости, като имам такава жена…
— Пусни ме, ще ми развалиш прическата.
Той тръгва из стаите, хвърля поглед на книгите в библиотеката, разглежда шишенцата на Елзината тоалетна, с любопитство оглежда мебелите, стените. Всичко е така привично и все пак непознато. Като че ли някога го е сънувал.
— Новото ти увлечение? — пита той, като вижда снимката на младеж в скафандър пред трапа на ракета.
В очите на Елза има ужас.
— Олаф! Какво говориш?!
Кларънс свива рамене:
— Не съм от мъжете, които ревнуват жените си от техните познати, но сама разсъди. Нали някому може да се стори странен маниерът ти да окачваш над кревата си снимките на кавалерите си. И защо ме гледаш така?
— Защото… защото това е Хенри… нашият син… Боже! Нима нищо не помниш?!
— Всичко помня великолепно, но ние никога не сме имали деца. Щом искаш все пак тази снимка да се мъдри тук, можеше поне да измислиш нещо по-остроумно.
— О, господи!!
— Недей, скъпа. — Кларънс се навежда над ридаещата жена. — Добре, нека стои тук, щом ти харесва.
— Махни се! За бога, махни се веднага, Олаф. Остави ме сама, много те моля, върви!
— Добре. Ще отида в кабинета. Когато се успокоиш, извикай ме…
Събития и дати, лица на познати, прочетени книги, откъси от филми, физически константи, тензори, формули, формули, формули. Бяла рокля на фона на стъблото. „Може би все пак ще се решите да ме целунете, Кларънс?“ Червени рози, теоремата на Лангрен, печена ябълка, извадена със закъснение от фурната, радост от победата!…
Не, той решително не разбира каква муха е влязла в главата на Елза…
Масата е наредена празнично. До бутилката старо вино е сватбената торта. Две гълъбчета от крем поддържат с клюна си цифрата 75.
— Виж какво съм приготвила. И виното е седемдесет и пет годишно.
Слава богу, Елза май се е успокоила. Но защо седемдесет и пет?
— Много мило, макар че не е съвсем точно. Аз не съм на седемдесет и пет години, а на сто. А и ти, доколкото си спомням, си на толкова.
Отново този странен разтревожен поглед.
Той си отрязва голямо парче от тортата и напълва чашите с вино.
— За безсмъртието!
Чукат се.
— Бих искал — казва Кларънс, като яде торта — непременно и на теб тази година да ти направят инверсия. Мозъкът ти е претоварен. Затова си измисляш несъществуващи събития, бъркаш датите и си крайно нервна. Искаш ли утре да позвъня на Леруа? Операцията е толкова лека.
— Олаф — очите на Елза умоляват, чакат, заповядват, — днес е двадесет и трети август, нима не помниш какво се случи преди седемдесет и пет години на този ден?
… Събития и дати, лица на познати, тензори, формули, формули, формули…
— Двадесет и трети август ли? Струва ми се, този ден взех последния си изпит. Разбира се! Изпита при Елхард, три въпроса, първия…
— Престани!!
Елза изскача от стаята, като бърше с кърпичката очите си.
„Да… — Кларънс си налива още вино. — Бедната Елза! На всяка цена трябва утре да я заведа при Леруа.“
Когато Кларънс влезе в спалнята, Елза беше вече в леглото.
— Успокой се, скъпа. Не заслужаваше да плачеш за такива дреболии! — Той прегърна потрепващите рамене на жена си.
— Ох, Олаф! Какво са направили с теб?! Целият си някакъв чужд, неистински! Защо се съгласи? Ти всичко, всичко си забравил!