Люксембург
До пет без четвърт Леми успя да научи онова, което клиентът му искаше да знае. Толкова се беше потил, че размъкнатата му риза заприлича на парцал за миене на пода. Косата му беше чорлава, защото я подръпваше, когато се замисляше, и на върха на носа си напипваше подуваща се пъпка. Обаче като се имаше предвид колко е изкарал този ден — напълно си заслужаваше.
Работи още половин час просто за очи, после си прибра нещата в чантата и си тръгна. Намери автомобила си в подземния паркинг на „Площада на мъчениците“ и настроението му се подобри. Сребристото ауди беше единствената му слабост. Не най-скъпият модел, не нещо, което би могло да събуди подозрението и завистта на колегите, но автомобилът беше оборудван с всички възможни екстри, предлагани в каталога. Леми го смяташе за първа вноска в неговото бъдеще, обещание за по-добрите времена, които щяха да настъпят.
Запали двигателя и пусна климатика, за да охлади пламналото си лице. Извади от жабката сребърната плоска бутилка и отпи глътка петнайсетгодишно уиски — още една негова слабост. След това отпусна глава на кожената облегалка, затвори очи и остави музиката, усилвана от десетте високоговорителя, да го погълне. Обеща си, че няколко месеца няма да го прави пак. Не си заслужаваше стреса. Пък и клиентът плащаше толкова, че нямаше да има нужда да го прави скоро.
Почукване по стъклото осуети по-голямата част от ефекта на уискито. Леми отвори очи, изпълнени с ужас, който се смени с объркване, когато видя Кристин Лафарж.
Опипа ръкохватката, за да намери бутона, и свали електрическия прозорец, като същевременно пъхна бутилката в джоба на вратата. Отвън лъхна на парфюм.
— Забравил ли съм нещо? — „Опитай се да запазиш спокойствие.“
Тя се усмихна широко и каза:
— Исках да се извиня, че сутринта бях рязка с вас. — Наведе се по-близо до прозореца. — Бях изненадана. Напоследък сме под голямо напрежение.
— Да, това е проклятието на съвременния свят — съгласи се Леми.
— Знам, че просто си вършехте работата. — Ръцете й бяха отпуснати на вратата, пръстите й висяха свободно и леко докосваха ръкава на ризата му. Леми бързо съзря възможността за премия след свършената работа.
— Да ви почерпя едно питие?
Тя се изсмя гърлено.
— Би ми дошло добре.
Лафарж отвори вратата, плъзна се на седалката до него и започна да приглажда полата върху бедрата си, за да привлече вниманието му към тях. Подуши алкохолния му дъх.
Сложи си колана и се отпусна удобно. Когато забеляза, че Леми стрелна поглед към цепката между гърдите й, се усмихна.
Това щеше да е лесна работа.
Лондон
Телефонът на Ели започна да звъни в пет часа и тя затърси с пръсти правилното място по панела, за да отговори.
— Колата на г-н Бланшар ви очаква — каза й секретарката от приемната.
Ели затвори папката, която проучваше, и грабна дамската си чанта. Когато надникна в кабинета на Бланшар, той говореше по телефона и слушаше напрегнато, но й се усмихна за довиждане.
Колата му беше огромно тъмносиньо чудовище, което запълваше почти изцяло тясната уличка пред банката. Униформеният шофьор задържа вратата, докато тя се настани на бялата кожена седалка. Почти се страхуваше да седне на нея — подобно на дете в магазин с чупливи и скъпи неща. Видя крилатия кръст, вплетен в буквата „Б“ на волана, и й хрумна, че вероятно става дума „Бентли“.
— Днес ви е първият ден при нас, мадам?
Ели се смръщи. Никой не я беше наричал „мадам“. След това кимна.
— Предполагам, че всички получават това в първия си ден.
Тогава видя усмивката му в огледалото за обратно виждане.
— Не всички, мадам.
— Ели.
Той зави със заучена лекота в тясната уличка, макар да й се стори, че всеки момент ще отнесе стената. Когато се вляха в движението, Ели се загледа през прозореца в тълпите чиновници, които вървяха по улица „Крал Уилям“. Повечето не обръщаха внимание на бентлито или го стрелваха с недоволен поглед. Само едно момченце на около десетина годинки с фланелени шорти и голямо червено кепе застана на пътя на тълпите и се загледа с невинна възхита в минаващия мощен автомобил. Ели му помаха. Това, че в Ситито съществуваха деца, й се стори донякъде немислимо. Момчето не отговори на жеста й.
— Не може да ви види — обади се шофьорът. — Стъклата са тонирани.
Ели се облегна, чувствайки се като глупачка.
Колата спря в подножието на небостъргача — един от трите, които се извисяваха в небето над бетонната крепост Барбикан — северния край на града. Ели се измъкна от колата, преди шофьорът да успее да й отвори, и се запита дали не е проявила грубост.