Выбрать главу

— Изглежда, някой е дошъл да ви посрещне — каза шофьорът.

В първия момент Ели не го видя — търсеше човек с костюм, защото предположи, че е някой от банката. Забеляза го едва когато тръгна към нея. Кафяво кадифено яке, ленена риза с кръгла яка, наполовина разкопчана; вълниста черна коса и леко брадясали бузи.

— Дъг?

Произнесе го по-яростно, отколкото бе възнамерявала. Дъг беше Оксфорд, нейното минало и съмнения. Не го искаше тук. Не и днес.

Усмивката му се стопи.

— Обадих се в работата ти… твоят шеф ми даде адреса. Аз… исках да се извиня. — Вторачи се в бентлито и се опита да си придаде безразличен вид. — Хубава кола. Това част от екстрите ли е?

— Още не — отговори Ели, приближи се към него и го целуна по бузата. — Извинението е прието. — Шофьорът чакаше, за да й предаде връзка ключове.

— Трийсет и осми етаж. Ще намерите всичко, от което имате нужда.

На асансьора, изглежда, му трябваше доста време, за да стигне до целта. Ели и Дъг стояха в срещуположните ъгли, караницата от предишната вечер още не беше забравена.

— Сигурен ли си, че дойде да се извиниш — попита Ели предпазливо, — а не да ме спасиш и върнеш обратно в Оксфорд?

Дъг вдигна ръце в знак на невинност.

— Просто исках да се уверя, че си добре. — Излязоха от асансьора и Ели заопипва ключовете, които й беше дал шофьорът.

— И разбира се, да видиш новото жилище. Аз… уха…

Сякаш някой с магическа пръчка беше докарал обзавеждането на френски замък в тази бруталистка4 кула на деветдесет метра над Лондон: симфония от тъмно дърво и тежки тъкани, позлатени заврънкулки и лакирани повърхности. Маслени картини в шантаво натруфени рамки покриваха стените като в музей, с изключение на една, която беше стъклена. Вече се смрачаваше. Градът се подготвяше за нощта и килимът от светлини се простираше, докъдето поглед стигаше. Тя не познаваше Лондон толкова добре, че да различи забележителностите, но реши, че разпознава Парламента и катедралата „Свети Павел“.

— Виж. — Дъг разглеждаше позлатена масичка за сервиране от слонова кост. — Мисля, че е Луи XIV — истински седемнайсети век. А този стол сякаш е изнесен от Версай.

Ели тръгна замаяна из апартамента. Не смееше да докосне нищо. В спалнята имаше огромен матрак, висок почти до хълбока й, положен в орехова рамка, която можеше да служи и за лодка. Драпиран плат висеше над мястото за главата като балдахин. Прозорците гледаха на запад, към „Канари Уорф“ и Темза, която се простираше към тъмния хоризонт. Някой я докосна и Ели се скова. Беше Дъг, не го беше чула по дебелия килим. Той пъхна нос в косите на врата й и я целуна. Свали якето от раменете й, пресегна се и поведе борба с копчетата на памучната блуза. После я поведе към леглото.

— Може би беше права — прошепна той. — Не е толкова лошо.

4.

Ил де Пеш, 1142 г.

Графът още е коленичил пред олтара, но главата му лежи на няколко метра встрани. Около него се точат пипалца от кръв, сякаш тялото отчаяно иска да намери липсващата част. Охраната му е на прага, но са потресени от видяното — параклисът се е превърнал в кланица.

Мисля си за момче, коленичило пред друг олтар, на друго място, много далеч оттук. В един различен свят.

Как можах да стигна дотук?

Уелс, 1127 г.

Коленича пред епископа. Скалпът ми щипе на мястото, където сутринта ми избръснаха тонзура с бръснача; грубата вълна на расото, което ме накараха да облека, ми боцка. Камъните на пода са твърди и студени под коленете ми.

Цяла тълпа е дошла да стане свидетел на този миг: баща ми и брат ми, неговият сенешал и по-първите васали в предната редица. Както и абатът на „Свети Дейвид“, който се надява, че един ден ще внеса в манастира част от моето наследство. Зад тях стоят мама и сестрите ми; зад тях прислужниците, крепостниците и техните жени и деца. Петдесет-шейсет души, всички зависими от баща ми да разрешава техните спорове, да защитава техните домове и да събира данъците им. Не всички са благодарни за това. Чувствам изпълнените им с горчивина погледи като ножове в гърба си. Аз съм техен враг.

Зная защо е така, макар и да не го разбирам. Те са уелсци и британци, а аз съм нормандец. Обаче съм роден тук, както и моят баща. Кракът ми никога не е стъпвал в Нормандия. Разбира се, чувал съм историите. Как херцог Уилям изискал английската корона от узурпатора Харолд; как моят прадядо Енгеранд се сражавал с него при Хейстингс; как моят дядо последвал граф Клеър в Уелс и бил възнаграден със земите, които сега притежава баща ми. Обичам тези разкази за рицари и сражения. Винаги тормозя брат Осуалд — монаха, който ми преподава — да ги разказва отново и отново. Той предпочита разкази за светци и Исус.

вернуться

4

Архитектурен стил през 1950 до 1970, рожба на модернисткото движение в архитектурата. — Б.пр.