На тази възраст не ми е хрумвало, че тези истории имат и обратна страна. Всеки път, когато мечовете и копията на моите предци са улучвали целта си, те са попадали в телата на предците на онези, които сега ме гледат кръвнишки от дъното на черквата.
Епископът носи пръстен — дебела златна халка с голям син камък. Той се притиска към кожата ми, когато епископът слага ръка на челото ми. Аз се вторачвам в камъка и се опитвам да не плача. Не искам да ставам свещеник. Искам да бъда рицар като Ралф. Вече мога да се бия с дървен меч и да яздя в галоп коня на баща ми по ливадата край реката. Обаче рицарите са скъпи. Трябва да се купуват коне и да се хранят, да се поддържат добре оръжията и снаряженията, да се плаща на оръженосци и коняри. Баща ми казва, че рицарят докарва печалба само по време на война, докато свещеникът печели прехраната си всяка година.
Епископът се навежда към мен. Дъхът му мирише на лук.
— Готвиш се да встъпиш в свята служба. Даваш ли тържествена клетва да отхвърлиш капаните на този свят и да се обърнеш към Христос?
Потискам желанието да погледна през рамо. Зная, че Ралф гледа, и се надявам да се гордее.
— Да не проливаш кръв.
Свивам ръката си в юмрук, за да скрия кървавото петно. Бях навън преди разсъмване, за да проверя капаните, които заложихме с брат ми Ралф. Беше се хванал един див гълъб. Със собствените си ръце му извих врата.
— Да бъдеш целомъдрен.
С удоволствие се заклевам за това, макар и да не знам какво означава. На осем години съм.
— Питър от Камрос, църквата те приема като един от своите.
Тази нощ лежа на сламеника между моето куче и брат ми и си повтарям клетвите шепнешком. Струват ми се толкова многозначителни. Това беше първият път, когато с мен се отнесоха като с възрастен. Не ми харесва пътят, който ми беше избран, но се заклевам пред Бог, че ще изпълня обещанията си към него.
Тогава още не мога да си представя колко дълбоко ще наруша всяко от тях.
5.
Лондон
Ели изтича нагоре по стълбите и вратите от матирано стъкло се разделиха пред нея, за да я пропуснат вътре. Хрумна й, че в отминалите времена щяха да ги смятат за вълшебни. Тази сутрин не се изгуби, но въпреки това дойде по-късно, отколкото беше планирала. Оказа се, че е трудно да се измъкнеш от голямото легло, особено когато Дъг използва всичките си хитрини, за да осуети тръгването й.
Тя кимна на секретарката зад рецепцията и пое към асансьора, но пред него се спря. Никъде не се виждаше панел с бутони.
— Трябва да използвате картата си.
Една ръка със златни ръкавели, които блестяха на фона на ризата, се протегна край нея и пъхна чип карта в дискретния процеп до асансьора. Ели се обърна.
— Вие ли сте новото момиче?
— Ели.
— Деламер.
Вече беше забелязала, че в „Монсалват“ никой не използва малки имена, макар че Деламер изглеждаше прекалено млад, за да е усвоил вече този навик. Имаше жълтеникава кожа и черни очи. Все се усмихваше някак гузно, сякаш изпитваше неудобство заради нещо. Черната му коса беше прошарена отстрани, макар че не беше много по-възрастен от нея.
— В отдела на господин Бланшар ли работиш?
Той се изсмя тайнствено.
— Всички тук работят за Бланшар. Аз съм откъм правната страна. Много е досадно.
Влязоха в кабинката и Деламер натисна бутона за втория етаж, а после, без да пита, този за петия. Тя погледна бутона над нейния и си спомни какво беше казал Дестрир: Стой далеч от шестия етаж. Там е забранена зона.
— Кой работи на шестия етаж — попита тя възможно най-небрежно.
Деламер сякаш трепна и започна да оправя вратовръзката си.
— В някои отношения „Монсалват“ е много развито място. През повечето време нямаш представа какво прави човекът до теб. Това ни подлудява, но Бланшар настоява, че в името на безопасността така е по-добре.
Асансьорът оповести с камбанен звън, че е пристигнал, и Деламер отново пъхна чип картата в процепа, за да отвори вратите.
— Май тук безопасността е особено важна. От какво ги е страх? От обир?