— Бланшар обича да казва, че от една банка може да се открадне нещо повече от пари. Стара къща като тази има какво да крие.
Вратата започна да се затваря, той пъхна ръка, за да я спре, и се вгледа в Ели със странна тъга зад неохотната си усмивка.
— Не приличаш на момичетата, по които обикновено си падат.
Тези думи се стовариха върху нея като удар. Почувства, че очите й се насълзяват, и се замоли да не се разреве. Това наистина щеше да я довърши. Деламер, изглежда, осъзна, че е казал нещо не на място.
— Сигурен съм, че ще се справиш — каза той. — Ще се справиш — повтори. — Само бъди внимателна.
Сякаш искаше да каже още нещо, но затварящата се врата го прекъсна. Но този път не се опита да я спре.
Когато асансьорът пристигна на петия етаж, Ели се беше съвзела дотолкова, че вече нямаше опасност да се разреве пред първия колега. „Идиотка — каза си тя. — Разбира се, че не си като тях.“
Въпреки това имаше нужда още от минутка, преди да се изправи пред Бланшар. Прекоси празното фоайе и се облегна на прозоречния перваз. Сградата се издигаше около вътрешна градина като затвор или училище и този прозорец гледаше право към нея. На отсрещния покрив един гълъб почистваше с човка перата си.
Докато гледаше надолу, Ели осъзна нещо. Залепи нос в стъклото и започна да брои етажите на банката. Партер, първи, втори, трети, четвърти, пети — но когато погледна нагоре, видя само плосък покрив.
Нямаше шести етаж.
Поклати глава, за да прогони объркването. Стара къща като тази има какво да крие. Намери хартиена кърпичка в чантата си и попи очите си, за по-сигурно. След това отиде да потърси Бланшар.
Бланшар го нямаше. Беше оставил бележка на бюрото й с извинения — самозалепваща бележка от кремава хартия, в чиято среда беше отпечатан кръстът на банката. Почеркът му беше много едър, викториански курсив, чийто наклон изпълваше страницата с тънка плетеница като паяжина. Хартията беше попила миризмата му. Когато Ели взе бележката, за да я прочете, от нея лъхна аромат на цветя, а под него — по-тъмна, горчива нотка. През нощта купчината папки на бюрото й беше пораснала с няколко сантиметра.
Тя набра паролата и отвори лаптопа. Когато беше заключен, пролуката между капака и тялото беше направо невидима. Върху антрацитночерната кутия нямаше марка или емблема на производител — само петната от нейните пръсти. Отвори програмата за имейли, както Дестрир й беше показал.
93 нови съобщения.
Но тя едва бе започнала. Като изключим Бланшар, не познаваше никой от подателите.
Вратата се отвори със замах и мъж със син костюм и розова риза влезе тромаво и остави още дебели папки върху бюрото й. Лицето му беше подпухнало и осеяно с капиляри, а косата — разделена на път и пригладена с гел.
— Локтуайт — излая той. — До обяд ми трябват копия от двете.
И без да обяснява повече, се обърна и излезе.
Ели се вторачи в двете папки, после в останалите, които затрупваха бюрото й, и накрая отново в екрана на компютъра.
93 нови съобщения.
Отново почувства как кръвта нахлува в бузите й. Успокой се, заповяда си тя. Обаче пулсът й продължаваше да се учестява. Мисли!
Фотокопирната машина надолу по коридора имаше собствено помещение. Ели пропиля няколко ценни минути в опити да я отвори, докато не видя цепнатината под ръба. Вкара картата си и под конзолата засвяткаха червени светлинки, докато машината оживяваше и започна да излъчва зелено сияние, като дракон, събуден в своята пещера.
Който и да беше съставил досието, не бе имал предвид да бъде копирано. Повече от листовете бяха зашити с телбод; много бяха с нестандартни размери, малки бележки, които се опитваха да литнат от ксерокса, щом Ели издишаше. Беше сложила лаптопа си на ръба на копирната машина и се опитваше едновременно да я захранва и да чете електронната си поща. Но това се оказа невъзможно. Копирът гълташе хартията и я изплюваше по-бързо, отколкото тя успяваше да го захранва. След двайсет минути едва беше успяла да преснима малко от първата папка, докато вече три пъти се опитваше да прочете един и същи мейл.
— Какво правиш тук?
На вратата беше застанал Бланшар. Беше лапнал пура и малката купчинка пепел в краката му показваше, че я гледа от известно време. Изглеждаше ядосан.
— Кой ти каза да правиш това?
— Мисля, че се казваше Локтуайт.
— Сашервел. Локтуайт е клиентът. Не можеш ли да четеш? — Бланшар посочи етикета на корицата на папката. Той я затвори с една ръка и изхвръкна от помещението.