Ели грабна лаптопа си и хукна след него, но той вече беше в един кабинет в средата на коридора и изнасяше яростна лекция за правилното използване на ресурсите. Тя изостана. След минута Бланшар излезе в коридора.
— Последвай ме.
През отворената врата тя видя мъжа, който не се казваше Локтуайт. Стоеше прав зад бюрото си и лицето му беше няколко оттенъка по-червено. Стрелна я с убийствен поглед.
Бланшар крачеше бързо към асансьора.
— Много неща се промениха в нашата професия, но някои стари навици продължават да упорстват. Те ще направят живота ти труден; щом видят, че си жена, веднага предполагат, че си секретарка. Настроени са да мислят по този начин. Човек не може да промени това, както мишката не може да омае котката. Затова трябва да им оказваш съпротива. Накарай ги да приемат, че не могат да ти диктуват. Силата е единственият език, който разбират.
Бяха излезли във фоайето. Колата на Бланшар чакаше отвън.
— Закъсняваме за срещата. — Видя объркания й поглед и попита раздразнено: — Не си ли прочете пощата?
Люксембург
Някога са наричали града Гибралтар на Северна Европа. Граф Зигфрид бе построил крепостта на върха над двете замайващи клисури през Средните векове, а осемте века човешка изобретателност я бяха направили непробиваема. Сега по-голямата част от стените я нямаше, а останалото беше пълно с туристи. Най-добрата защита на града бяха невидимите крепостни ровове, които пазеха неговите банки, сложните закони и пълната дискретност. Това привличаше богатствата, които се трупаха на безопасно място.
Обаче клисурите бяха останали. Увеселителни паркове изпълваха дъната им, а движението боботеше по високите мостове „Виадук“ и „Пон Адолф“. Една влажна вечер в началото на септември двама мъже вървяха по втория мост и спореха.
Единият беше висок, с дълго черно палто и мека шапка, която дори в Люксембург беше демоде от четирийсет години. Другият беше по-нисък и закръглен, облечен с безформена синя мушама. Нямаше шапка и си беше забравил чадъра. Дъждът прилепваше косата към черепа му и се стичаше на капки от носа му като пот.
— Защо сменихте мястото на срещата? — попита високият.
Леми Мартенс избърса очите си от водата. Трепереше.
— Реших, че някой ме следи.
Високият погледна нагоре и надолу по протежение на дългия тротоар. Вървяха в посока на движението, така че фаровете на автомобилите осветяваха само гърбовете им. Сто метра назад един мъж се влачеше зад тях, стиснал подгизнала карта. Носеше бяло найлоново пончо — от онези, които туристите купуват, когато ги изненада дъждът. С него приличаше на привидение. Двайсетина метра напред един бездомник, увит в одеяло, седеше върху парче от кашон. Иначе мостът беше пуст.
Леми посочи мъжа с картата.
— Не мислите ли, че ни следи?
— Не му обръщай внимание. — Високият ускори крачка.
Леми отново погледна през рамо, сякаш очакваше някого.
— Какво откри?
Въпросът беше настоятелен, почти отчаян. Леми, запален изследовател на човешките слабости, съзря своята възможност.
— Първо парите.
Високият дори не направи опит да спори, измъкна пакет от вътрешния джоб на палтото и го подаде на Леми. Кафяв плик. „Божичко — помисли си Леми, — тия хора нямат никакво въображение.“ Той го потърка с палец и показалец, опитвайки се да определи дебелината на пачката вътре.
По правило предпочиташе електронните преводи. С помощта на интернет можеше да получи и скрие парите като с магическа пръчка.
Бяха стигнали на няколко метра от бездомника. Леми спря и скъса горната част на плика. Ако изпита някакъв срам да брои толкова пари пред просяка, чието единствено богатство беше чашката от стиропор в краката му, с нищо не го показа.
— Сумата е точна — обади се високият. — Не спирай да вървиш. — Озърна се назад — на сто метра от тях фигурата с бялото пончо беше спряла и проучваше картата под светлината на улична лампа.
— Не ти рискува кариерата си — изръмжа Леми.
Черен микробус с табелка и номера на такси спря до бордюра. Шофьорът се провикна през отворения прозорец на пътника.
— Изглеждате мокри. Искате ли да ви закарам някъде?
— Добре сме си — отговори мъжът с шапката.
Но в този миг задната врата на буса се отвори и от там изскочиха трима мъже с черни суичъри и черни джинси. Те се втурнаха към него, а четвърти остана вътре с насочен пистолет.