Битката изглежда е решена. Виждам само наши хора. Гледката е печална: от трийсетимата, които потеглиха, са останали само дузина, свити зад щитовете си под дъжда от стрели. Трупове са осеяли земята около огъня. Някои потрепват, когато стрелите причиняват ненужни рани.
Не мога да видя Малегант.
— Къде…?
— Избяга. — Още една светкавица осветява билото. Стрелите сякаш са замръзнали във въздуха. Следва гръмотевица — бурята се приближава. Хладен вятър погалва бузата ми, подушвам идващия дъжд.
Хю посочва копието до коленете ми. Стъпкано в калта, то прилича на всяко друго оръжие, изгубено на бойното поле.
— Вземи го и тръгни към брега. Ние ще те последваме, когато можем.
— А кралят?
— Уилям може да го заведе в Харлех — гарнизонът там му е верен.
— А ти?
Хю избърсва меча и се надига.
— Ти не уби Лазар и той все още има онова, за което дойдохме.
Локменез, Франция
Дори с длан върху очите и здраво стиснати клепачи, Ели видя ярката светкавица на взрива — по-ярка от всичко, което си е представяла. В същото време се чу най-силният шум, който беше чувала — не боботене като от гръмотевица, а един-едничък остър пукот, който разцепи черепа й.
Усети дим и отвори очи. Повечето от крушките се бяха пръснали, но имаше и оцелели, които хвърляха призрачна светлина през облаците прах и камъчета, който падаха от тавана. Носът й течеше и когато го избърса с ръкава, видя кръв. Ушите й кънтяха. Усещаше течност в тях и се запита дали е кръв.
Погледна към вратата. Пет фигури стояха там сред виещия се дим. Държаха автомати, насочени към нея. Тя се опита да вдигне ръце, но трепереше толкова силно, че не можа да помръдне.
Един от мъжете пристъпи в светлината и свали челника. През сълзите си Ели видя познатите брутални черти на Дестрир.
Той се засмя.
— Най-сетне те пипнах, кучко!
Обърна се, сякаш беше чул нещо надолу по тунела.
Нов лъч светлина проблесна от тунела. Миг по-късно Бланшар прекрачи през резбованата каменна рамка на вратата. Носеше фенерче. Огледа залата, видя Ели и се усмихна, но не помръдна. Сякаш чакаше нещо.
През вратата мина инвалидна количка. Ели се вторачи в мъжа, седнал в нея. Тялото му изглеждаше невероятно немощно — изпито и бледо като кост, кожата му беше почти прозрачна от годините, но небесносините очи, които се впиха в нея, излъчваха сила. Колко ли копнееше за онова, което тя имаше, за да рискува да пресече полето със скалите и да го спуснат в тясната пукнатина при водопада.
— Елинор Стентън. — Механическата кутия на гърлото му отнемаше всичко човешко от гласа му. — Ти направи онова, което очаквахме.
Тя осъзна, че още стиска пръстена. Отвори ръка и Бланшар го видя.
— Ти го задържа. Моят пръстен на властта.
За втори път днес тя попита:
— Това магия ли е?
Гласът й прозвуча надебелял и муден. Бланшар й се ухили безмилостно.
— В него има джипиес предавател. Фар, който да ми помогне да уловя малката ми птичка, ако вземе, че отлети. Батерийката е много малка и работи само 24 часа, когато се активира, но се оказа достатъчно.
Той пресече помещението до каменната маса. Леон се напрегна, но автоматите при вратата го държаха на прицел. Копието още се полюшваше леко от взрива. Бланшар се протегна да го вземе, но се спря. Дръпна ръка назад, заобиколи масата и вдигна черната кутия от огнището на камината. После се усмихна на Ели.
— Върна го. Колко съобразително. Очаквахме да се опиташ да го откраднеш, но дори аз не смятах, че ще успееш.
— Затова ли ме нае — да ме използваш като пешка в играта си?
— Нали не смяташ, че те наехме заради финансовия ти умения?
Той отнесе кутията на Сен Лазар и я сложи в скута му. Увехналата ръка потрепери, но пръстите му уверено набраха поредността на символите, които светеха на капака. Кубът се отвори.
Бланшар погледна несигурно възрастния човек, който кимна късо. За пръв път Ели го виждаше да отстъпва пред някого. Той бръкна в кутията.
Коом Бикан
Дъждът променя лицето на сражението. Когато се усилва, стрелите постепенно изчезват. Облаци пара се кълбят от умиращия огън, който се е смалил до горчив червен блясък. Ревът на битката отстъпва на плющенето на водата, която размеква земята и се смесва с кръвта.