Изчаквам, докато стрелите престават да падат, и изскачам от убежището си. Намирам едно тяло — това не е трудно, мятам го на рамо и започвам коварното спускане. Моля се да няма повече светкавици. Опитвам се да вървя тихо, но на този склон, с тежестта на рицар с ризница на гърба и копието в ръката ми, това е невъзможно.
Чувам движение и звън на острие, което излиза от ножницата. Предполагам, че е някой от стрелците. Камъните са хлъзгави и те не знаят какво ги чака на върха. Затова не бързат да превземат хълма.
— Помогни ми — провиквам се на уелски, — той е ранен.
Не може да ме види в мрака, но гласът ми е убедителен. Виждам го да идва към мен. Продължавам, като мърморя окуражително на мъртвеца на гърба ми.
Ножът се плъзга обратно в канията.
— Какво стана?
— Опита да се качи. — Завъртам тялото наляво и стрелецът подлага рамо под трупа.
— Боже, колко е тежък.
Измъквам се изпод трупа и цялата му тежест пада върху стрелеца. В същия момент пускам копието на земята. Той носи ризница, затова дори не се опитвам да го пронижа, а го препъвам. Той пада заедно с трупа, намирам ножа и го измъквам от колана му. Забивам коляно в гърдите му и притискам ножа в гърлото. Толкова е лесно да го убия.
Обаче тази нощ умряха прекалено много хора. Преди да се осъзнае, свалям колана и му връзвам ръцете. Има парцал, който използва за подсушаване на тетивата — натъпквам го в устата му. Накрая му свалям ботушите и ги захвърлям в мрака. Това няма да го задържи дълго, но ще бъде достатъчно. Взимам щита му.
Използвам скъпоценното копие като тояга и продължавам по планинския склон. Дъждовните капки барабанят по мен. Най-сетне шумът се променя. Чувам лекия плисък на вода. Езерото. Плъзгам се по последния откос и стигам дъното на долината. Дъждът е спрял, вятърът разкъсва облаците. Луната светлина се излива като от рана.
Не мога да видя конете. Дали мъжете на Морган не са ги прогонили? Готов съм да рухна — но преди да се отчая, чувам цвилене в горичката от дясната ми страна. Сигурно конете са потърсили там убежище от бурята. Провиквам се и един от тях послушно затрополява към мен. Той е оседлан — когато пристигнахме, нямахме време да свалим седлата.
Не зная в коя посока е езерото, но чувам шум на вода. Вървя по посока на звука, от другия край на езерото изтича поточе. Следвам го покрай тясно корито между два хълма, като влизам и излизам от водата.
Скоро поточето пораства в малка река. Покрай нея има пътека, което улеснява ездата. Поглеждам назад, но върха на хълма, където се сражавахме, не се вижда. Огънят е изгаснал.
Оставям на реката да ме заведе до морето. Зная, че трябва да бързам, но съм много отпуснат — умората след битката. Оставям коня да избира пътя. Скоро миризмата на пръст се смесва с тази на сол. Пред мен кротко се разбиват вълни. Конските копита потъват в пясъка.
Слизам от животното и свалям седлото. Конят ляга и аз лягам, облегнат на него, попивайки топлината му. Едната ми ръка почива върху копието до мен.
Нощните ужаси още не са свършили. Малегант още е някъде там, Лазар и Оуин — също. Трябва да пазя копието, но от четири дни почти не съм спал; яздих, катерих се, сражавах се до края на силите си. Горещият дъх на битката се оттича от мен и ме оставя празен и отпуснат.
Заспивам.
Локменез
Макар да беше предупредена, Ели все пак очакваше чаша — златен бокал, инкрустиран с диаманти, образа, насаден в колективното въображение на Запада от векове. Вместо чаша Бланшар извади камък с формата на яйце и с големината на топка за ръгби. Камъкът бе мътнобял, но дори на сумрачната светлина проблясваше с хиляди оттенъци, като диамант с безброй фасети. Отразената светлина засия около него, формирайки ореол сред прахта и дима в неподвижния въздух.
Когато Бланшар го обърна в ръцете си, Ели видя, че върхът на камъка е издълбан като плитка чаша, а основата е подравнена, за да може да стои изправен. Бланшар го занесе на каменната маса и го постави под копието.
— Били са разделени през дванайсети век — измърмори той. — От тогава очакваме този миг.
— Защо? — попита Ели простичко.
— Копието пронизва, а камъкът лекува. Но само копието, което е направило раната, може да я излекува.
Когато Бланшар заговори, Сен Лазар се наклони, сякаш щеше да стане от инвалидната количка. Вековен студ докосна бузата на Ели. Тя се запита откога ли старецът седи в количката.
Бланшар отново посегна към копието и Ели усети как зад нея Леон се напряга. Бланшар не забеляза, но сините очи на Сен Лазар нищо не пропускаха.