— Спри. — Лицето му беше изкривено от яростно съсредоточаване. Сините му безизразни очи се обърнаха към Ели. — Ти ще го направиш. — Изкуственият глас, безизразен и механичен, беше безжалостен.
Ели не помръдна от мястото си.
Дестрир я сграбчи за косата и я повлече към масата.
— Така че да мога да я виждам — изхъхри Сен Лазар.
Ели избута ръката на Дестрир и отиде в другия край на масата, с лице към залата. Дестрир се отдръпна, но автоматът продължаваше да сочи към нея.
От другата страна на масата Бланшар се беше вторачил в очите й. Тя огледа лицето му за следа от топлина, последни остатъци от привързаност, но не видя. Почувства как очите й се насълзяват — не заради Бланшар, а заради многото грешки, които нямаше да може да поправи.
Бланшар я разбра погрешно и вдигна рамене:
— Съжалявам.
Ели погледна покрай него към залата отзад — подобно на самоубиец пред бездната, който хвърля последен поглед на света, преди да скочи. Видя Дестрир, който я гледаше похотливо и победоносно, мъртвешкото лице на Сен Лазар, съсредоточено върху Леон, който пък се беше вторачил в нея. Той произнесе беззвучно нещо и очите му подчертано се преместиха от копието към камината зад него.
Каквото и да се опитваше да й каже, то нищо нямаше да промени. Тя погледна към каменния Граал на масата, матов и сив в сянката на Бланшар, след това нагоре към копието. То не беше направено от едно парче, а от две метални пръчки, а в средата — полирано дърво. Сега виждаше ясно кабелите, които го държаха и се спускаха от тавана. Нямаше възли — кабелите изчезваха направо в дръжката на копието.
Ели сложи ръцете си върху дръжката. Пръстите й стиснаха желязото. Очите на Сен Лазар се присвиха.
Електрическият заряд разтърси тялото й.
След това помещението избухна.
Коом Бикан
Събуждам се на разсъмване. Събужда ме не светлината, макар в началото да не го осъзнавам. Сивият пясък се простира напред и преминава в сивите води на отлива; парченца сиви облаци се носят по сивото небе. Единственото, което нарушава сивотата, е нахалната гемия, заседнала в отлива.
Чувам звук, носен от вятъра — тропот на копита по чакъла горе на брега. Скачам на крака, макар веднага да става ясно, че няма опасност. Конникът се е свлякъл върху врата на коня, сякаш е заспал. Не е изпуснал копието си, но то се влачи зад него като плуг. Конят не е в по-добро състояние — залита и стъпва несигурно по пясъка.
Първата ми мисъл е, че човекът не е заплаха. Втората ми мисъл е, че вероятно е на крачка от смъртта. Тогава осъзнавам, че това е Хю.
Притичвам и хващам юздата. Опитвам се да го сваля от седлото, но той не помръдва: завил е колана си около задния лък, за да не падне. Откопчавам колана и го издърпвам на земята. На ръката му има дълбока рана и друга в хълбока — черни рани, срязани през бронята. Развързвам шлема. Той примижава към мен, сякаш дори сивият ден е твърде ярък за очите му.
— Кретиен?
— Взе ли го?
Виждам как мъка изкривява лицето му.
— Лазар избяга. Опитах се да го настигна, но Малегант ме намери.
— А останалите? Анселм, Берик…?
— Всички са мъртви.
Отмятам косите от лицето му. В чантата на седлото има манерка с вода. Изливам малко в устата му.
Няма начин да си тръгнем оттук. Дори да се опитам да го кача на коня, няма да издържи пътя. Срязвам ризницата му и го завивам в едно от конските одеяла. Вдигам го на ръце и залитам по брега към лодката. Нанизи водорасли висят от корпуса; някои от дъските са се изкорубили, но вътре има чифт весла, мачта и платно.
Само това мога да направя. Прехвърлям Хю през борда и го полагам на дъното. Слагам копието до него. Той го опипва и прави гримаса.
— Поне не взеха това.
Подлагам рамо на напречната греда на лодката и правя усилие да я избутам във водата. Не помръдва, прекалено тежка е за сам човек, а и пясъкът я държи здраво. Минава ми през ум да завържа конете за нея, но нямам хамути и вероятно само ще им строша вратовете.
Покатервам се отново в лодката и коленича до Хю. Казвам му, че ще изчакаме да дойде приливът, и тогава ще отплаваме. Не зная дали разбира. Очите му са безжизнени, едва ме познава.
Локменез
Взривът не беше като от шоковата граната, който премина за секунди — светкавица и трясък, след това само слепота и звън в ушите. Този път всичко се случи в забавен кадър: ударен гръм, който започна да боботи от покрива, поток от звуци, които гръмливо се усилваха, докато се превърнаха едва ли не във физическо присъствие, което изтласка въздуха от помещението. Ели зърна проблясъци над главите им и облаци дим, и почувства как първите отломки падат, подобно на ножове. Подът затрепери.