Тя грабна камъка от масата и се гмурна в камината. Шумът отново се усили и я заблъска; за част от секундата видя как целият покрив на залата се спуска, подобно на облак, върху Мишел Сен Лазар.
Светът почерня. Ели покри главата си с ръце и се сви. Ударите я блъскаха от всички страни. Станаха толкова много, че вече не можеше да ги различава. Около нея светът се стопи — трясъкът, камъните и пламъците се превърнаха в яростна маса, която не спираше да се излива.
Не можеше да каже откъде разбра, че е свършило. Дори не беше сигурна дали е жива. Нещо гладко, кръгло и твърдо опираше в корема й и това й вдъхна увереност. Отвори очи.
Имаше светлина. Това й вдъхна надежда. Опита се да обърне глава и откри, че може. Огледа се.
Лежеше в камината, полузаровена под пръст и отломки, изсипали се откъм залата. Самата камина изглеждаше запазена, макар че няколко тухли бяха изпадали от комина. Погледна нагоре. В комина не се виждаше светлина, но в задната стена няколко тухли бяха избити и зееше дупка. През нея можеше да види външния свят — и светлина. Беше сумрачна, някак мръсна, но естествена, дневна светлина.
Изрови се от пръстта. Камината беше много голяма, а коминът — широк, и тя с лекота се изправи в цял ръст. Намери отломък и го използва като чук, за да избие тухлите една по една. Вибрациите от взрива бяха натрошили хоросана и тухлите изпадаха лесно. Скоро се получи достатъчно голяма дупка, за да изпълзи навън. Ръцете й бяха целите в кръв; имаше чувството, че два пръста са счупени.
Чу шум зад гърба си — тракане на разместващи се отломки.
Една ръка се появи от купчината пръст и заопипва наоколо — почернелите пръсти драскаха отломките. Земята потрепери и втора ръка се появи до първата. Златната верижка на часовник „Картие“ блестеше на китката.
Ели се вкопчи в стената и опита да се набере. Тухлите се заклатиха под тежестта й; за миг й се стори, че целят комин ще се стовари върху нея. Ръцете я боляха, но тя потисна болката и се набра. Натрошени камъни се посипаха зад гърба й, когато Бланшар се надигна из отломките. Хвана я за крака, но тя се освободи с ритник.
Промъкна се по корем през отвора, приземи се тромаво и се претърколи настрана. Намираше се в нещо като стълбищна шахта и се търкаляше надолу по стъпалата. Протегна ръка, за да се спре, но не можа и падна с тупване на дъното.
Усети нова пронизваща болка.
Изправи се на крака. Тънък слой пръст покриваше стъпалата, но иначе бяха здрави. Дневната светлина, която бе видяла, изглежда идваше отгоре, макар че тясната виеща се стълба скриваше източника.
Вдигна Граала от пода, където беше паднал, и започна да се изкачва. Някои стъпала липсваха, други бяха затрупани под парчета от стената. Крачолите й се разпраха. Кръв потече от издрасканата й кожа.
Стигна до една площадка и спря. Гърдите я боляха — може би някое ребро бе строшено. Всяко вдишване й причиняваше болка. Присви се надве и се заслуша в дишането си.
Но чу и нещо друго. Бързи стъпки, които се изкачваха от мрака под нея — не тичаха, но бяха по-бързи от нейните. Тръпка на умора разтърси тялото й, но тя продължи.
Въздухът стана по-чист. Стъпките се приближаваха, но тя едва ги чуваше, беше съсредоточена в болката, за да държи отчаянието под контрол.
Направи последния завой и се озова на върха на кулата.
След толкова време под земята дневната светлина й се стори странна и чужда. Слънцето се спускаше зад облаците, хвърляйки кървавочервена светлина върху околността. Очите й се нуждаеха от малко време, за да се приспособят. Когато това стана, гледката си остана невероятна.
Стоеше на върха на каменна кула, изсечена в склона на хълма. Зад себе си виждаше храсталаците и дърветата, надничащи над ръба. Отпред имаше само простор. Срутената зала беше повлякла със себе си половината хълм, оголвайки кулата и оставяйки огромен кратер пред нея. Виждаха се няколко отломки, но по-голямата част от залата лежеше под земята. Изкоренени дървета се търкаляха по повърхността.
Уморени стъпки се изкачиха по стъпалата зад нея. Чу се тежко дишане, мъчителна въздишка, после металическо щракване на затвор. Тя не погледна назад.