— Севърн винаги е била граница — замислено отбеляза Дъг. — Между англичаните и уелсците, между саксонците и келтите. Разумната цивилизация и дивата, неуправляема магия.
Ели се изсмя.
— Аз май съм израснала на погрешната страна.
Дъг зави в следващия изход от магистралата и покара няколко километра покрай ниви. Спря встрани от пътя до едно голф игрище и извади две раници от багажника. Подаде едната на Ели.
— Взех неща за пикник.
Нямаше нужда да пита какво има в другата раница. Откакто се върнаха от Франция, той беше постоянно присъствие — подобно на сянка или миризма.
Намериха пролука в оградата. Табелка сочеше пътека за пешеходци, която водеше в долината.
— Пърсивал обръща гръб на реката и се изкачва на върха на хълма — продължи Дъг. — Сред дърветата видял покрив на замък.
— Не виждам никакъв замък.
— Мястото е тайнствено — ту се появява, ту изчезва.
Следваха пътеката към плитката долина, крачейки един зад друг. Птиците пееха, мухите бръмчаха наоколо и слънцето галеше лицето й. Тя се спря, за да свали жилетката си, и остана по къси ръкави. Наслаждаваше се на ласката на слънцето, на дългата трева, която докосваше с пръсти. В подножието на хълма имаше извор. Ели клекна до него и отпи от шепата си вода. Беше толкова студена, че я заболяха зъбите.
Долината се стесни, пътеката започна да се промъква между два хълма. Дъг извади карта от раницата и отново провери посоката.
— Тук трябва да е.
Той се отклони от пътеката и я поведе по стръмен склон между дърветата. Раната й запулсира, но тя не се оплака. Пресякоха една нива и стигнаха до ограда от бодлива тел. Нямаше врата или преграда. Дъг раздели теловете, за да може Ели да се промуши.
— Влизаме в чужд имот.
— Това не е най-лошото, което сме правили.
Навлязоха отново сред дърветата. След ослепителния блясък в полето им трябваше известно време, за да свикнат с шарената светлина. Изпод храсталаците започнаха да се показват стени. Покритата с бръшлян колона, която беше взела за дърво, се оказа ъгъл на рухнала кула, висока около шест метра. Ръбести кафяви камъни стърчаха под падналата мазилка. Навсякъде растяха възлести дървета. По нататък голям къс от стена лежеше на една страна, оплетен в корените на стар тис.
Ели се обърна към Дъг.
— Откъде знаеше, че тези руини са тук?
— Защото ги има в регистъра на уелските исторически сгради. Намерих го в интернет.
— Ако и сър Пърсивал имаше интернет…
Пресякоха мястото, лъкатушейки между дърветата, като проследяваха очертанията на старите сгради, които едва се издигаха над обраслата земя.
— Датира от дванайсети век, но от векове е руина — обясни Дъг. Тя не му обръщаше внимание. — Ако погледнеш внимателно останките, ще видиш, че постройката е била ориентирана от изток на запад. Много хора смятат, че е била параклис.
— Мислиш ли, че…?
Ели чу шумолене в листата зад гърба си. Обърна се рязко и раната я заболя.
Брадат възрастен мъж се беше появил зад тях. Носеше зелени гумени ботуши и ватирана жилетка без ръкави. Плосък каскет от туид покриваше вълнистата му бяла коса. В ръка стискаше ясенова тояга. Можеше да е земеделец или рибар, излязъл на разходка в гората — или собственикът на парцела. Обаче в очите му нямаше гняв, нито любопитство.
— Помислих си, че може да дойдете тук.
— Кой сте вие? — попита Ели. Почти беше забравила да диша, но не я беше страх.
Той се облегна на тоягата.
— Може да ме наричате Джордж. Така ме познаваше Хари, вашият баща — също. Той много щеше да се гордее с това, което направихте.
Обиколи остатък от каменен зид, потропвайки по него с тоягата си.
— Ако търсите копието, сте закъснели с няколкостотин години.
— Кретиен тук ли го е скрил?
— Да. Опитал се е да го скрие от нас, за да го скрие и от Сен Лазар. Дал да изковат копие, с което ни е заблудил за известно време. Когато написал „Пърсивал, рицарят на Граала“, сме тръгнали по същите следи като вас.
— Къде е копието сега?
— На сигурно място. — Той вдигна един жълъд и го потърка в дланите си. — На всеки стотина години настъпва подобно отклонение и някой извън Братството „спасява“ някое от съкровищата, поверени на нашите грижи. Смятат, че ще е в най-голяма безопасност, ако го скрият от нас, но накрая винаги си го връщаме. Така е най-добре.
Погледна многозначително към раницата на Дъг, който отстъпи с яростно изражение.