— Може да се присъедините към нас. Със сигурност си заслужихте шпорите — каза непознатият.
— Да се присъединим към какво? — попита Дъг. — Към организация, която не може да защити собствените си членове? Която използва невинни хора и след това ги зарязва? С радост бихте закопали Ели под някой френски хълм, за да стигнете до Сен Лазар!
По лицето на възрастния мъж се изписа болка.
— С „Монсалват“ сме в патово положение от около осемстотин години. Не желаехме да използваме оръжието, което притежавахме, и бяхме в невъзможност да лекуваме раните, които те причиняваха. Не можете да си представите колко е мъчително. Може би накрая загубихме вярната представа кои сме.
— Тогава може би загубата на това ще бъде цената, която трябва да платите.
— Дай му го — каза Ели тихо.
— Ти си човекът, който го измъкна от банката, пренесе го през цяла Европа и го опази. Трябва да бъде твой — извика Дъг.
— Ако има някаква сила, ако може да стори някакво добро, по-добре да бъде в техните ръце.
Той не искаше да отстъпи и я гледаше предизвикателно в очите. След това подаде раницата. Ели внезапно почувства как голяма тежест напуска тялото й и разбра, че изборът й е правилен.
Възрастният човек кимна тържествено.
— Благодаря.
— Как го наричате? — попита Ели.
За нейна изненада възрастният мъж се изчерви.
— Дори ние не можем напълно да се освободим от магията на Кретиен. Наричаме го Граал.
Върнаха се до колата, потънали в мълчание. Първоначално Дъг крачеше пред нея със скован гръб, но постепенно смали крачката, за да може Ели да го настигне. Тя го хвана под ръка и опря глава на рамото му. Изкачиха склона заедно и се разделиха само за да прекосят оградата от бодлива тел.
Стигнаха до колата, останаха край пътя, не искаха да си тръгват. Дъг се облегна на колата, а Ели зарови лице в гърдите му.
— Почувства ли го? — попита тя. — Че никога вече няма да можем да се върнем на това място?
Дъг кимна бавно.
— В романите на Кретиен виждаш уравновесения свят на двора, пълен със закони, обичаи и протокол; и дивия свят на гората, където се случват търсенето, битките и магията. Мисля, че ние се готвим да напуснем този свят. Историята свърши.
— Някои истории свършват — заяви тя твърдо, — но нашата няма да свърши скоро.
Обаче още нещо я безпокоеше. Искаше да го каже сега, преди магията да се разруши. Отдръпна се, за да погледне Дъг в очите.
— Онова, което Бланшар каза… в мазето на Анелизе Стирт…
Дъг я накара да замълчи с целувка.
— Не искам да знам.
Брюж, 1184 г.
Свещта е почти изгоряла. Седя във висока кула и пиша до ослепяване. В течение на годините разказах историите на много мъже и жени в капана на техните кули — в разказите това е предизвикателство, пречка, която трябва да се преодолее. Действителността е различна.
Аз надживях себе си. Моята история свърши преди четирийсет години, а аз продължих да се бавя на сцената, след като публиката отдавна си е отишла. Служих на графа на Блоа и неговия син — графа на Шампан. И двамата вече са мъртви. Мъжът, на когото служа сега, Филип Фландърски, не е бил роден, когато моята история се случи. Той ми плаща стипендия и аз го лаская. Пиша, че струва повече от Александър Велики. Той се преструва, че се чувства неловко, но тайно иска да ми вярва. Възхвалявам неговата мъдрост, любовта му към истината, справедливостта и честността. Хваля неговата щедрост, особено когато наближи деня за изплащане на стипендията ми.
Брюж е странно място. Мъжете тук са намусени и без чувство за хумор, не се интересуват от друго, освен от търговията си. Вместо пътища имат канали — по-трудни за ходене, но така по-лесно си транспортират стоките. Градът съществува заради овцете — но никога няма да чуете блеенето на агнета или писъците им от кланиците. Овцете живеят другаде — отвъд стените и океана. Тук съществуват само като счетоводни книги. Пристигат тук под формата на чували със сурова вълна; като бали плат, боядисан и плисиран; като кожи за табаците и цели кожи, остъргани до чисто за велен. Когато фламандците празнуват, вечерят овнешко. Единственото, което отглеждат, са парите.
Аз не се различавам от тях. Стоя си в кулата, държа се настрана от света, научавам за живота чрез клюките и хорските приказки. Пиша второкласни описания на второкласни животи, когато граф Филип настои, но най-вече описвам своята собствена история. Писана и пренаписвана — от четирийсет години не познавам ничия друга. Не минава и час да не се замисля за камъка и за копието, което причинява рани, които никога не зарастват. Мислех, че ако го предам, ще се освободя от неговата власт. Вместо това то преследва въображението ми.