В очите на брат Осуалд проблясва светлина, когато казва това, но бързо се опомня и ме връща отново към склоненията.
Седя на слънце и слушам майка си.
Някога много отдавна, когато Артур бил крал, един рицар отишъл на лов в гората. Бил навлязъл много навътре, когато видял един бял елен; подгонил го и се озовал още по-навътре в гората. „Сега какво ще правя — запитал се той. — Слънцето вече е ниско, а не видях дори отшелническа колиба.“
Внезапно вечерният въздух бил прорязан от писък, който накарал коня му да се изправи на задните си крака от страх. Той препуснал бързо между дърветата и най-накрая излязъл на осеяна с листа полянка. Там растял изсъхнал глог. За него била завързана девица — най-красивата, която рицарят бил виждал. Носела бяла шемизетка и проста бяла рокля — нищо повече.
Очите й били като звезди, а кожата й — като лилии. Златистата й коса била толкова руса, че до нея дори Изолда Русата щяла да прилича на сарацинка.
Аз се размърдвам.
— Коя е Изолда Русата?
Майка ми ме кара да млъкна.
— Друг път ще ти разкажа тази история. Когато пораснеш.
Била вързана за дървото с копринено въже. Рицарят извадил меча и точно когато слязъл от коня и се готвел да го среже, земята затреперила под тропота на копита.
Дамата изстенала.
— Трябва да бягаш — предупредила го тя. — Иде сър Малиант, злият рицар, който ме държи в плен. Ако те завари тук, със сигурност ще те убие.
— Кълна се във вярата си, никога не съм бягал от когото и да било — отговорил рицарят.
Точно в този миг злият рицар нахлул на полянката сред облаци прах. Рицарят се качил на коня си и препуснал в атака: срещнали се с такъв сблъсък, че копията им се извили като лъкове и се пръснали на хиляди трески. Изтеглили мечовете и започнали да си нанасят удари с такава ярост, че от щитовете им полетели трески и желязото се напукало, а двата коня били убити.
Рицарят се хвърлил срещу противника си, нанасяйки му толкова много удари, че по ризницата му не останала здрава брънка. Свалил шлема от главата му и го съборил на земята.
— Милост, в името на Божията любов, милост — примолил се падналият рицар.
Обаче дамата поискала главата му и рицарят се подчинил. Бързо нанесъл удара и главата отхвръкнала в средата на полянката, а тялото се свило. Без да обръща внимание на раните си, рицарят се приближил до глога и срязал въжето, което държало дамата в плен.
— Благодаря, рицарю — казала тя. — Ти ме спаси от печална съдба. Каква награда искаш?
— Само нещо за спомен и може би една целувка.
Тя се засмяла.
— Ще ти дам нещо по-хубаво. — Хванала го за ръка и го завела зад дървото. — Ето какво искаше злият рицар от мен.
Рицарят нищо не видял, но дамата бръкнала в кухината на дървото и дръпнала кората му като завеса. Вътре рицарят видял стълба по корените на дървото, която се виела надолу в земята.
— Това е моето царство — обяснила тя. — Слез с мен и ще ти дам цялата награда.
Но рицарят се поколебал, защото видял, че дамата е чародейка, и се уплашил от онова, което може да го сполети в нейното царство.
— Не се страхувай, рицарю. Ще можеш да си тръгнеш, когато пожелаеш. Трябва само да обещаеш, че когато си тръгнеш, ще оставиш всичко, което си намерил. В замъка ми има голямо съкровище и много са крадците, които се опитаха да го вземат.
Рицарят се заклел и нетърпеливо я последвал по виещата се стълба. И не останал разочарован, защото царството на дамата било точно такова, каквото тя го описала. Притежавала приказен замък с голяма зала и галерии и във всяко помещение имало струпано съкровище. Дошли слуги, за да се погрижат за неговите рани; поднесли вино в златни бокали и сърнешки бут, сготвен в лют пипер. Рицарят си помислил, че няма по-чудно място от това.
Останал при чародейката една година и един ден. Нощем празнувал и си доставял удоволствие с дамата, а през деня ловувал и никога не се връщал с празни ръце, защото тя имала кучета, които не губели следата, и лък, чиито стрели винаги улучвали.