Но накрая той се отегчил от този неспирен празник и си помислил, че е време да се върне в своя свят. Докато се сбогувал, зърнал бокал от фино, чисто злато, обсипан със скъпоценни камъни. И макар че бил малък и обикновен в сравнение с останалите скъпоценности в замъка, той си казал, че това е най-красивото нещо, което е виждал.
„Тя има такива богатства, че едва ли ще забележи липсата на тази малка чаша — казал си той. — Освен това в двора на Артур никога няма да ми повярват, ако не донеса някакво доказателство за мястото, където съм бил.“
Пъхнал бокала под туниката си и се измъкнал от замъка. Започнал да се изкачва бързо по виещата се стълба, докато не стигнал най-горе. През дупката виждал слънчевата светлина и зеления листак на гората. За първи път от цяла година подушил въздуха на нашия свят.
Обаче бил забравил за бокала под туниката. Щом прекрачил прага на нашия свят, земята започнала да трепери. Челюстите на дървото се затворили, корените изсъхнали на прах и рицарят паднал обратно. Когато докуцукал обратно в замъка, кулите били съборени, а помещенията — изпразнени; съкровището било изчезнало.
Дамата го приела в голямата зала. Очите й били като бучки лед, а кожата й — бяла като сняг.
— Ти наруши своята клетва — казала му тя. — Сега никога няма да напуснеш моето царство.
Хвърлила го в тъмница и каквото хапнел, имало вкус на пепел, и с нищо не можел да утоли жаждата си.
— Продължавай — казвам аз. — Какво се случило след това? Успял ли е рицарят да избяга?
Майка ми оставя малката арфа и отпуска ръце в скута си.
— Не, защото нарушил клетвата си и вече не можел да се върне в нашия свят.
Не разказах историята толкова добре, колкото майка ми. Може би защото не я харесвам. Мисля си, че винаги има път назад.
7.
Лондон
Първата седмица в банката й се стори най-дългата в живота й. В петък вечер си поръча пица и я изяде в леглото, като внимаваше да не накапе с мазнина или доматен сос дървената рамка от осемнайсети век. Спа дванайсет часа и се събуди изморена. Остана в леглото с лаптопа и телефона, за да навакса с работата през седмицата, и зяпаше облаците, увиснали над Лондон. Дъг беше на конференция в Нотингам, за което първо бе съжалила, но сега изпита облекчение.
В четири следобед осъзна, че умира от глад. Неохотно стана от леглото и навлече стар суичър и джинси. След пет дни в поли и строги сака, сега единственото й желание беше да облече нещо удобно. Слезе с асансьора от трийсет и осмия етаж, излезе и се изненада от миризмата на въздуха отвън. Градът беше опустял. Улиците бяха празни, а деловите сгради — тъмни и безлюдни. Отне й половин час да открие отворена бакалия и си купи мляко, зърнена закуска, няколко чипса и шоколад. Беше възнамерявала да иде по-далече — до Темза и „Свети Павел“, но пустият град я плашеше. Върна се в апартамента си, заобикаляйки хората, които бяха започнали да се събират пред музикалния център в Барбикан.
До неделя вечер се беше преборила с имейлите, останаха само няколко непрочетени. Беше написала доклад за приватизацията на правителствения дял в една банка и друг за белгийски конгломерат, който искаше да купи циментов завод. Беше усвоила съвсем нов речник и безразборно използваше думи като „лостове за влияние“, „увеличаване на ефективността чрез обединяване“ и „оптимизация на капитала“. Чувстваше се като измамница, като студент, който блъфира, преструвайки се, че владее език, който едва разбира. А на сутринта всичко щеше да започне отново.
В понеделник върху бюрото й лежаха само две папки. Тя все още нямаше представа кой ги слага там. Бланшар? Секретарките? И откъде знаеха толкова точно от какво ще има нужда през деня? Още преди да си свали палтото, хвърли поглед на документите. Бързо беше научила, че е много важно да имаш, макар и смътна представа, какво е постъпило при теб.
Беше дошла рано въпреки есенния дъжд. Тази вечер Дъг се връщаше и заради него искаше да се прибере навреме. Беше купила две пържоли от месаря на пазара „Лийденхол“ и прекара половин час в интернет, за да научи как да ги приготви. Излязоха й трийсет паунда, които в Оксфорд щяха да й стигнат за цяла седмица.
Сградата беше почти празна, но когато отиде в кабинета на Бланшар, за да остави докладите си, сакото му вече беше преметнато на облегалката на стола. Усети миризмата на одеколона му, смесена с вечния дим от пури. На бюрото му лежеше червена кожена папка със златни букви на корицата. Беше завързана с кожени върви, а възелчетата им бяха покрити с нещо, което приличаше на засъхнала кръв. Восък за печати?