Бланшар беше много ядосан, когато си тръгнаха.
— Това с наследствения дял са глупости — гневеше се той. — Видя ли синчето? Стига да има възможност, би продал компанията за пет секунди. Обаче е страхливец и не смее да го каже на баща си.
Ели запрелиства папката.
— Старецът е почти на осемдесет. Колко още може да продължава?
— Да живее? Твърде дълго.
— Нямах предвид…
— Ако сделката не се осъществи през следващите две седмици, клиентът ще се оттегли. Ще изгубим хонорара и стотиците часове, които сме вложили в тази работа. И всичко това заради един страхлив син и един упорит старец.
— Старецът също е уплашен. — Тя сама се изненада, че го каза на глас, макар да бе сигурна, че е вярно. Беше израснала сред страх. Страх да не си загубиш работата си, къщата, достойнството. Познаваше признаците, привидната гордост и ненужното перчене, мрака в техните очи.
— От какво? — попита Бланшар. — От сина?
— Уязвим е. — Ели се беше вторачила в шофьорската седалка и мислеше усилено. — Не от сина — знае, че може да го контролира. Нещо в бизнеса. Всеки път, щом започвахме да го обсъждаме, той се затваряше.
— Разбери какво е. — Изведнъж Бланшар се оживи. — Разрови дълбоко тази компания. Намери онова, което сме пропуснали. Открий го и ми го дай до сряда.
Отново в кабинета, Ели изключи мобилния телефон и се скри от електронните писма. Изрови всичко, което можа да намери за фирмата: сметки, клиенти, продукти. Извади бележките си от курса и провери за всички издайнически признаци, на които ги бяха учили: неработещи добре поделения, чуждестранни клонове, които губят пари, сбъркани инвестиции. Нямаше нищо такова. Розенберг управляваше компанията не по-малко консервативно от своя баща.
„Рационализирахме работата на служителите, вложихме пари в ново оборудване, укрепихме веригата на доставчиците, направихме всичко, което ни посъветваха консултантите.“ В гласа му се долавяше горчивина, срамът на един горд човек, комуто бяха казали как да си ръководи предприятието. Но и нещо друго.
Започна да мръква. Светлините на високите офис сгради започнаха да гаснат. Пред очите на Ели започнаха да се въртят цифри.
И тогава го откри. Един ред в сметките, нищо повече. Дори не беше нещо определено — просто следа, края на нишка, която може би щеше да разплете.
Тихо почукване прекъсна съсредоточеността й. Тя вдигна раздразнено глава и видя нощния портиер.
— Опитах се да ви звънна по мобилния, но е изключен — извини се той. — Долу има един мъж, който иска да ви види. Каза, че трябвало да се срещнете преди повече от час.
Дъг. Ели изруга под нос. Напълно го беше забравила.
— Кажете му, че идвам веднага.
Тя събра папките и ги пъхна в чантата си. Трябваше да поработи още след вечеря, но знаеше, че Дъг ще се цупи. Мина покрай кабинета на Бланшар и видя, че вътре още свети, но вратата се оказа заключена.
Дъг я чакаше във фоайето, изглеждаше бесен.
— Много съжалявам. — Тя го прегърна и целуна по устата, за да му покаже, че е искрена. — Голям проект.
— Няма нищо. — Опитваше се да бъде благороден, но не можа да скрие навъсеното си изражение. Огледа я от горе до долу и каза: — Добре изглеждаш.
— Купих си нови дрехи. — Вече беше започнала да ги усеща като свои, но нямаше да му каже колко струват. — Да вървим.
Хвана го под ръка и се притисна към него. Не говориха много, защото той беше ядосан, а тя още мислеше за счетоводните книги на автоматизационната компания на Розенберг.
Точно бяха стигнали до главната улица, когато се сети, че е оставила пържолите в хладилника на петия етаж.
— Трябва да се върна. Забравих вечерята ни в службата.
— Ще си купим нещо по пътя.
— Не. — „Хиляда паунда за костюм, а се тревожа за трийсетачката, която съм дала за говеждо?“ — Това е нещо специално. Изчакай ме тук.
Тя се втурна обратно, а токчетата й потракваха по плочките. Пред банката беше спрял бял микробус без обозначителни надписи. Двама мъже с черни джинси и черни якета внасяха през вратата голям сандък, който приличаше на ковчег. Тя се поколеба. За миг й хрумна, че може да е банков обир. Но хората не ограбват инвестиционни банки, а когато стигна до фоайето, портиерът беше жив и здрав зад рецепцията.
— Какво пристигна току-що? — попита тя, докато чакаше асансьора.