Брайън не вдигна очи от кръстословицата си.
— Доставка за господин Бланшар.
Но когато погледна старомодния циферблат над асансьора, тя видя, че е отишъл на шестия етаж.
8.
Уелс, 1129 г.
Моят дом е замък. Не като онези в Пембрук5 или Карнарвън, с каменни стени и високи кули. Нашият замък е повечето от кал: бастион от пръст с палисада обгръща сградите от дърво и пръст. Има хамбар и зала със сламени покриви и е доста трудно да ги различиш. През зимата тревистите насипи задържат водата и превръщат двора в тресавище. Баща ми го нарича „нашия ров“, а мама ни разправя историята за рицаря, който израснал в езеро.
Тази пролет баща ми нае един фламандски инженер да му издигне наблюдателна кула. Заостря върховете на стволовете, които оформят палисадата, и запълва пролуките, които домашните животни са си отворили през зимата. Отново има безредици: един човек е убит в Бранденог. Никой не вярва, че ще си остане само с това. Уелсците обичат своята чест, а също и да воюват. Ралф казва, че в нашия замък ще сме на сигурно място, но баща ми изглежда мрачен. Казва, че когато стоиш зад крепостните стени, враговете знаят къде да те намерят.
А аз си мисля, че щом нашите овце могат да проникнат през палисадата, какво остава за уелсците?
В Уелс често вали, обаче в моите спомени това винаги е последният ден на пролетта. Баща ми и Ралф не си бяха у дома вечерта и още не са се върнали; брат Осуалд го повикаха да се върне в своя манастир, а аз съм поел с коня си из гората. Мисля си, че мога да се отбия до нивите край параклиса, където брануват, но нямам бърза работа. Дърветата са отрупани с цветове, храсталаците — с листа; нежното слънце пъстри с петна тучните ливади. Слизам от коня и вървя бос по тревата, която е зелена и мека като коприна под стъпалата ми. Свалям оглавника на коня и го оставям да пасе.
Взел съм копие и се забавлявам да го хвърлям по възлестите части на дърветата. Брат ми ме закача, че метателното копие е уелско оръжие и затова е плебейско. Ралф казва, че единственият начин да се биеш с копие, е да го стиснеш под мишницата си. Обаче Улоч, пастирът на баща ми, ме научи и аз мога с едно хвърляне да сваля див петел от клона.
Тази сутрин не хвърлям по птици. Техните песни сякаш правят гората по-светла; сърцето ми прелива, докато ги слушам. Не искам да развалям деня с проливане на кръв. Всяко хвърляне ме отдалечава от дома, но нямам нищо против. Мога да намеря пътя за вкъщи, а конят ми е толкова хрисим, че няма да се отдалечи много.
Между дърветата долита шум — странно тракане, като от барабани. Следвам шума приведен, стиснал копието. Когато наближавам, чувам тънкия звън на метал, като от камбанки или цимбали. От приказките на майка ми зная, че вълшебните хора обичат музиката, и се питам дали не са те.
Надниквам над изгнилия ствол на дърво и ги виждам: петима рицари с шлемове и оръжия яздят през гората. Те не са приказни, макар че с проблясващите на слънцето брони приличат на ангели. Музика също няма. Те яздят без път; дъбовите и габъровите клони пляскат по броните им, копията им се блъскат в щитовете, стоманените пръстени на техните ризници се удрят едни в други и издават лек звън. Петимата рицари са прекрасна гледка. Копнея да бъда рицар.
Едва не се провиквам да ги поздравя, но нещо ме възпира. Защо яздят толкова далеч от пътя? Защо са въоръжени като за война? Притискам се към влажната земя. С копието и наметалото от еленова кожа приличам на уелсец, а се носят толкова истории за рицари, нападнати от засада по пътя. Не искам да ме вземат за враг.
Рицарите отминават и зад тях между дърветата се промъква цяла рота. Със своите кафяви кожени ризници и сиво-зелени туники пешаците са почти невидими. Не разговарят и не се смеят, както правят хората на път. Някои носят лъкове, други копия и брадви — но остриетата са открити и лъковете са с опъната тетива. Имат намерение скоро да използват оръжията си. Докато ги наблюдавам как напредват, изведнъж осъзнавам, че се движат по потока.
Зная къде отива той. Тече към замъка на баща ми.
Пълзя, после тичам, след това яздя. Много преди да стигна до къщата, знам, че е твърде късно. Виждам димът, който се вдига от сламените покриви — баща ми казваше, че не стават за замък. Наблюдателната кула не ни спаси. Когато стигам до челото на хълма и поглеждам към откритата равнина и морето, проблясващо зад пушека, битката е вече изгубена. Рицарите напълно са ни изненадали. Вратите са отворени и виждам, че бранителите не са имали време да се въоръжат. Някои се сражават с гребла и брадви за дърва; неколцина вече лежат мъртви. Един държи сърп в ръката и го използва, за да отблъсква въоръжен рицар. Направо залитам, защото осъзнавам, че това е баща ми.