Старата ми кобила не е боен кон. Скачам от нея и хуквам надолу по хълма, хлъзгам се и се препъвам по неравната земя. Никой не забелязва, че идвам, или ако са ме видели, смятат, че съм един от тях. Прекосявам моста над реката и влизам безпрепятствено зад оградата. Димът пари на очите ми. Битката трябва да е към края си, защото някои от пешаците вече се отдават на плячкосване. Обаче в далечния край на двора, под наблюдателницата, съпротивата продължава. Двама от рицарите са заобиколили с конете си човек, размахващ градинарска секира.
Това е Ралф.
Затичвам се към тях. Ралф не ме вижда. Замахва към единия от рицарите, който отблъсква удара с щита и избива брадвата от ръката му. Другият препуска напред и го пронизва с копието си. Ралф рухва в калта.
Аз изкрещявам; рицарят се обръща и в мига, в който виждам лицето му, хвърлям копието.
Обаче аз съм само на десет и макар че съм точен, още не съм достатъчно силен. Копието се забива в щита като стрела. Рицарят се засмива, издърпва копието и го хвърля в калта. Насочва се към мен, чудейки се дали да ме прониже с копието си, или да ме стъпче с коня. Грабвам пламтяща главня, която някога е била извита покривна греда, и я размахвам пред себе си.
Другият рицар се приближава в тръс и докосва ръката на капитана си.
— Погледни главата му. — Видял е тонзурата ми. Обръща коня си, за да застане срещу своя командир. — Грях е да се убива свещеник.
— И глупост — да се остави синът жив. — Капитанът е огромен мъж, по-висок от покрива на залата — или така се струва на моето въображение на десетгодишен. Той носи мрежесто забрало, прикрепено към шлема му, и не мога да различа лицето. Гледам го вторачено, без да примигвам. Чувал съм, че ако видиш човека, който те убива, след това вечно ще го преследваш като дух.
Едва след време осъзнавам, че е говорил на френски. Капитанът се чуди дали да ме убие, а конят му удря земята с копита. Военните коне не са отглеждани, за да стоят неподвижно по време на битка.
Някъде в далечината се чува тръба. Не зная кой я е надул, но това означава нещо за капитана. Той вади своя рог от торбата на седлото и повтаря сигнала. Чувствам, че около мен битката затихва.
Без предупреждение капитанът пришпорва коня. Той прави скок напред и се понася с трополене към мен. Зная, че трябва да отскоча встрани, но не мога да помръдна. Може би част от мен иска да умре. Земята под нозете ми трепери, сякаш се отваря, за да ме приеме. Затварям очи и чакам смъртта.
И тогава земята утихва, а конят е зад мен. Не съм помръднал. Поглеждам надолу и осъзнавам, че още държа главнята. В последния момент конят трябва да е свърнал далеч от огъня. Дали рицарят ме е пощадил, или просто е пропуснал възможността — никога няма да имам възможността да го попитам. Ако го видя още веднъж, ще го убия на място.
Другият рицар минава покрай мен. Той не иска да ме убие, но когато ме отминава, забива дръжката на копието в ребрата ми и ме поваля на земята. Когато успявам да се изправя на крака, битката вече е свършила.
Залитам към оградата и виждам заминаващите конници да се изливат обратно по моста с нашия добитък, конете на баща ми и всичко, което са успели да награбят от нашето домакинство. Един носи под мишница патица, друг — купчина сребърни чинии. Вероятно ги е задигнал от наредената маса. Върху чиниите се клатушка бокал.
Майка ми тича след тях, надавайки вик, който разкъсва душата ми. Тя настига рицарите в края на моста. Един от тях се обръща; прави някакво движение, което не мога да видя, и майка ми рухва на земята. Прилича на припаднала, но повече никога няма да отвори очи. Баща ми е мъртъв — пронизан в бедрата с копие, след това обезглавен. Брат ми Ралф умира до него. Докато блуждая сред пепелището, виждам гарваните и враните, които идват, за да изкълват очите му. Хуквам към тях, пълен с ярост, но днес съм толкова слаб, че те едва помръдват. Струпват се около едно строшено рало и наблюдават, чакайки удобна възможност. Няма къде да скрия трупа на Ралф, затова изкопавам гроба на място.
Уелсците обичат своите вражди — готови са да отмъщават за стогодишна обида. Те са отмъстителни, кръвожадни и склонни към насилие. Може би, докато съм живял сред тях, съм попил нещо от тяхната свирепост, защото се заклевам да отмъстя.
Сега аз съм най-големият син. Рицарството е мое право и дълг.