9.
Източен Лондон
Тази сутрин Лондон беше затиснат от мъгла. Уличните лампи още светеха, хвърляйки лъжлива зора върху павираните улички и тухлените складове. Ако не бяха примигващите лампички на алармените инсталации, човек можеше да си помисли, че се е върнал сто години назад.
Ели стоеше сред купчини кутии и много й се искаше да бе сложила ръкавици. Дъждът, изсипал се предния ден, бе превърнал картона в пулп, разпадащ се на дълги ивици. Бунището миришеше на влага и пикоч; земята под краката й жвакаше. На стената отгоре има издраскана табела, обявяваща съществуването на Автоматизационна компания „Розенберг“.
Внимателно, сякаш работеше със средновековни пергаменти, а не с отпадъците в тясна уличка зад фабриката, тя разделяше кутиите, за да открие имената, изписани по тях. Записваше си ги в бележника. Някои имаха телефонни номера или интернет адреси. Тях също записваше с лепкавите си измръзнали пръсти.
Когато свърши, се измъкна от бунището и отиде в кафенето от другата страна на улицата, точно срещу входа на фабриката. Една китайка й донесе мазни яйца и кафе, докато тя наблюдаваше пристигането на сутрешната смяна. Някои от работниците се отбиваха да закусят или да изпият чаша чай, и тя внимателно се вслушваше в разговорите им. Ако някой я бе видял предния ден, нямаше да я свърже с младата жена, пристигнала с „Бентли“ и облечена с костюм за хиляда паунда. Тази сутрин Ели беше опънала косата си назад в стегната конска опашка и беше облякла стария анцуг, който не беше носила, откакто напусна Нюпорт. Нямаше грим и се запита така ли щеше да изглежда, ако не беше напуснала дома си, ако не беше попаднала в Оксфорд, ако никога не беше написала есето за наградата „Спенсър“ и не беше привлякла вниманието на Вивиен Бланшар. „Само бебе ми липсва“, помисли си тя.
Прекара там по-голямата част от сутринта. Преструваше се, че чете „Сън“ и наблюдаваше пристигането и заминаването на камионите за доставки. В единайсет допи последната си чаша кафе и намери автобус, който да я закара на запад. Взе душ в апартамента и се опита да изчисти мръсотията под ноктите си. Погледна с копнеж новите дрехи: дали нямаше да е грешка да ги носи два дни подред? Беше сигурна, че Бланшар ще забележи.
— Питах се, дали днес изобщо ще дойдеш — посрещна я той в банката. Минаваше дванайсет и половина и изглеждаше ядосан.
Ели не му обърна внимание.
— Открих го — обяви тя. — Розенберг каза: „Укрепихме веригата на доставчиците“. Помниш ли? Обаче са прекалили. Сред техните продукти има дънна платка, за която имат само един доставчик. Напълно са зависими от него.
Бланшар се облегна удобно и дръпна от пурата. Ели вече беше научила този номер: да те подмами с безразличие, готов всеки момент да захапе.
— Откъде знаеш?
— От балансите. Миналата година са похарчили с една четвърт по-малко за части, отколкото предходната година, обаче продажбите им са останали същите. Отидох във фабриката и се поогледах. В света има само две фирми, които правят тези платки, и само една от тях доставя продукта си на фабриката.
Бланшар се загледа в картината на стената — в безпомощната дама, вързана за дървото.
— Може да са се застраховали срещу нарушаване на доставките.
— Застрахователните им премии не са се променили. — Ели едва сдържаше възбудата си. — Старецът не им е казал. Кара без застраховка и се моли да не стане произшествие. Обадих се тук-там — продължи тя. — Престорих се на купувач от конкурентна компания. Би му отнело шест месеца да осигури нов доставчик, а компанията няма пари, за да оцелее толкова дълго.
Замълча и изведнъж осъзна, че трепери. За пръв път разбра енергията, която движеше Бланшар.
— Какво предлагаш?
— Да се купи и доставчикът. Собственост е на частно акционерно дружество, което е натрупало доста загуби. Направо ще ти отхапят ръката. След това двете фирми се сливат, за да стане бизнесът напълно жизнеспособен.
Бланшар преплете пръсти и се вторачи в нея, сякаш беше произведение на изкуството, което постепенно е започнал да оценява. Пурата му гореше забравена в пепелника.
— Ели, добра работа. Всъщност много добра. Клиентът ще се зарадва, когато му кажа.
„Когато му кажа“ — Ели направи усилие да не проличи разочарованието й и Бланшар веднага разбра.
— Не се опитвам да ограбя славата ти. В никакъв случай. Но не мога да се лиша от теб. Трябва да те изпратя веднага със задача. В Люксембург има една фирма, от която наш клиент иска да купи дял. Споразумението е сложно, а има и други кандидати. В момента провеждаме доброволен финансов анализ на фирмата. Искам да поровиш из документацията им и да видиш дали ще намериш нещо, което може да се отрази на стойността й или което се опитват да скрият от нас.