— Вивиен каза, че не си имала време да си събереш багажа. — Кристин цъкна с език. — Вината е моя. Утре ще ти покажа няколко магазина, откъдето можеш да си купиш дрехи. — Огледа я с преценяващ майчински поглед. — Мисля, че ще ти стоят много добре. Обаче сега сигурно си уморена от пътуването. В случай на нужда, имаш номера ми в паметта на телефона си. Надявам се, че хотелът не е неприятен.
Ако не живееше в апартамента в Барбикан, щеше да си каже, че това е най-съвършената стая, която е виждала. Само леглото беше по-широко от старата й спалня; хавлиените кърпи в облицованата с мрамор баня бяха големи почти колкото чаршафите. Поръча джин с тоник, затваряйки очи за цената, и излезе на балкона. Стаята й гледаше над клисурата, право към стария град, издигащ се върху плато. Виждаше църковни шпилове, куличките на херцогския дворец и простиращите се зад него зелени вълни на гората. Приличаше на място, излязло от приказките.
Тази красота я накара да се почувства самотна. Помисли си за Дъг. Преди да замине, се опита да му звънне, но сигурно беше в библиотеката, защото телефонът му бе изключен. Изпита болка и вина при мисълта, че той дори не знае къде е. Взе телефона си, но се поколеба. Дестрир беше казал „неограничени разговори“, но дали това включваше и международните?
Но това се оказа без значение, защото телефонът му продължаваше да е изключен. Библиотеката беше отворена до осем-девет люксембургско време, а Дъг беше способен да остане до затварянето й, без да излезе за глътка въздух. Но и тя беше такава.
Съблече се и влезе в банята. Джинът беше сгрял кръвта й и се почувства замаяна. Щеше звънне на Дъг след час-два. Затвори очи и остави горещата вода да я облива.
Черният мерцедес се носеше по булевард „Петрус“. Кристин Лафарж седеше отзад, потънала в дълбоката кожена седалка, и говореше тихо по телефона.
— Пристигна. Вивиен, наистина е много сладка. Разбирам защо я харесваш толкова. Обаче сигурен ли си, че е подходяща?
Тя изслуша обобщението, което той направи на сделката за Автоматизационна компания „Розенберг“, и се усмихна.
— Може би малкото ти котенце има нокти. Получи ли пакета?
— Дестрир го качи на шестия етаж.
— Надявам се, че ще получи каквото искаше.
— Той е много методичен. Кристин, трябва да внимаваш. Ще има и други. Наблюдавай Ели отблизо.
10.
Нормандия, 1132 г.
Лежа на сламеника и се вслушвам в нощта. Всичко ме боли. Боли ме ръката от въртенето на меча, а гърдите и раменете — от понесените удари. Ръцете ми са загрубели от почистването на чужди брони, от пъхането на космите на четката в дупките между пръстените. Мириша на пот, масло, кръв и слама.
Минаха три години, откакто прекосих морето, повръщайки в трюмната вода, докато бурята ни подхвърляше насам-натам. Започнах служба като оръженосец в дома на Ги дьо Хотфор. Той е братовчед на моя чичо: чичо уреди да дойда тук, за да усвоя рицарските умения. Тук сме половин дузина — някои от Англия, други от Нормандия. Мисля, че Ги е добър човек, но малко го е грижа за нас. Събрани сме на едно място като кучило, в което всички се гонят, ръмжат и хапят, докато си намерят мястото.
Тук не съм щастлив. Когато пристигнах, другите момчета ме закачаха заради акцента и тонзурата. Викаха ми „монах“ и „уелсец“, крадяха храната ми, а дрехите ми хвърляха в отходното място. През първите месеци доста плаках. Вече се научих да крия чувствата си. Дори когато съм гол, нося броня.
Още преди да дойда тук, знаех историята на норманите: как завоюват всичко и се разпространяват като чума. Първо тяхното собствено херцогство, след това Сицилия, Англия, Антиохия. Сега, когато съм в техния център, разбирам защо. В Нормандия няма безопасни убежища: цялото им царство е граница. На запад са бретонците, на юг анжуйците и поатийците, французите на запад и фламандците на север. Това прави мъжете корави. Ги дьо Хотфор е нисък, набит и широкоплещест — кремък, който стърчи във варовитата нормандска земя. Избухва лесно, ако бъде предизвикан.
Неговият сенешал6 се казва Горнеман. Гербът му е разделен на две четвъртини щит, всяка с различен цвят, като шутовска дреха. Затова му викаме палячото. В това има голяма ирония, защото той е сериозен и мрачен човек, който никога не се усмихва. Брадата му е сива като стомана, а очите — корави. Ходил е с княз Робер и Божията армия на кръстоносен поход. Видял е падането на Йерусалим. Често го молим да ни разказва тези истории, но той никога не го прави. Лицето му се опъва и започва да премигва, сякаш прашинка пустинен прах е влязла в окото му.