Горнеман се грижи за нашето обучение. Ден след ден ни учи кога да спираме конете и кога да ги подкарваме с шпорите; как да държим щита така, че да почива върху врата на коня, как да държим копието така, че да не се плъзне по нашия враг. Той наблюдава упражненията с мечове и ни казва каква би била съдбата ни с истински оръжия: този удар нямаше дори да го одраска; онзи щеше да го прониже или да му отсече главата. Много рядко ни позволява да галопираме из овощната градина и да нападаме с насочено копие мехурите, които е закачил на ябълковите дървета, или да се свиваме между клоните и да се опитваме да скочим на някой минаващ кон.
Това са любимите ми дни. През останалите се упражняваме едни срещу други. Носим памуклийки и аз мисля, че единствената полза от тях е, че наподобяват ограничаващата действията плетена ризница.
Ако беше само обучение с оръжията, щеше да ми е по-приятно, но има и други задължения. Моят господар Ги трябва да бъде обличан и събличан, въоръжаван и разоръжаван; трябва да му се поднесе храната, да му се нареже месото, да му се налее чашата. Трябва да се бия дори за правото да върша тези досадни задължения — всички оръженосци искат тази привилегия, за да привлекат неговото внимание. Трябва да си пръв пред вратата му, когато сутрин се събуди; първи до неговото стреме, когато се прибира; вечер последен да напускаш голямата зала. След това трябва да се заемеш със собствените си дела: да зашиеш скъсаното по памуклийката и да се опиташ да напъхаш вътре повече парцали с надеждата, че утре ще боли по-малко; да изпереш дрехите си, да почистиш камината. Другите оръженосци имат собствени слуги, но чичо казва, че няма пари за мой прислужник. Нали трябва да построи наново замъка на баща ми. Мисля, че иска да го издигне от камък.
В леглото си разказвам приказки, за да се приспя. Моят противник винаги е един същ: черният рицар, висок като къща. В моите приказки го срещам на горска поляна, в горска пустош или в унищожителна жега: строшавам копието му, разбивам щита, пробивам бронята му и накрая отсичам главата му с един-единствен удар и я набучвам на кол.
Винаги го побеждавам. Обаче той се връща в сънищата ми и тогава печели.
Ги има син на име Джослин, който е две години по-голям от мен. Ако го нямаше, щях да бъда по-малко нещастен. Може би това се случва с норманските бащи и техните синове. Ги е студен и твърд като закалена стомана. Синът му е все още в пещта и е горещ като огъня, който го заобикаля. Настроението му се мени с вятъра, както желязото се зачервява и бледнее под духалата. Можеш да го докоснеш само на своя отговорност.
Без съмнение Джослин е водачът на нашата глутница. Подобно на всички водачи, той утвърждава властта си, упражнявайки я върху най-слабия — върху мен. Окуражава другите момчета да си правят шеги с мен. Една вечер скри плъх в леглото ми. Друг път, когато бях прекарал два часа в рисуване на глиган върху един от щитовете на Ги, той мина и бутна гърнето с боята върху него и работата ми беше съсипана. Когато постигна нещо, само няколко негови думи ме карат да го почувствам безполезно. Ако се проваля, което често се случва, той не ме оставя на мира.
Мразя всички момчета, но най-много Джослин.
Единствената ми утеха в малкото свободни мигове е четенето. Това е другото, за което ми се подиграват. Капеланът на Ги трябва да ни научи да четем и пишем, но повечето момчета го пренебрегват или го заплашват с мечовете. Аз нямам нужда от него. Вече съм по-грамотен, отколкото един рицар има нужда да бъде, но въпреки това го търся. Той ми дава книги. Не молитвеници и часослови, а истински истории. Един ден, когато го спасих от груба шега, която Джослин планираше да му изиграе, той ме възнагради с особено рядка книга. Страниците й са изтънели от докосванията на много ръце, корицата се е оръфала, един от шевовете се е разшил, обаче усещам думите като мед на езика си. Авторът се казва Овидий и историите са прекрасна фантастична смесица от митове и чудеса. Питам се как съм живял толкова дълго, без да съм ги чувал, защо не са толкова често срещани като водата. Мисля, че дори майка ми не ги знаеше.
Един следобед, когато лежа на сламеника си и чета, влиза Джослин. Толкова съм погълнат от историята, че не го усещам, докато не дръпва внезапно книгата от ръцете ми и откъсва ъгъла на страницата. Скачам побеснял, но Джослин вече е изскочил от вратата. Ако го оставя да се измъкне, със сигурност ще хвърли книгата в някоя помийна яма или в крепостния ров. Бързам след него, размахал дървения меч: по протежение на коридора, надолу по извитата стълба и през двора. Стадо гъски се паникьосва, когато нахлувам през вратата на голямата зала — и се блъсвам право в нечий гръб.