Човекът е прекалено голям, за да бъде Джослин. Може да е слуга, който слага пресен папур върху пода, но прислужниците не носят кашмир, обточен с кожа. Той се ядосва. Свикнал е с блъсканицата на бойното поле, но не и в собствената му зала.
— Джослин ми открадна книгата — казвам със заекване.
Очите на Ги се стрелват към сина му.
— Вярно ли е?
Джослин, който стои до камината, се размърдва и изчервява. Смутен е, защото баща му не застава веднага на негова страна. Ядосва се и решава да се държи предизвикателно.
— Може би искаш да коленича и да му се закълна във васална вярност?
— Искам да му върнеш книгата.
— Ако я иска, да се бие с мен, за да си я вземе.
Той е по-висок от мен, с по-широки рамене и по-силен. Обаче на бойното поле не можеш да избираш противника си. Аз вдигнах дървения меч.
Джослин го хвана за острието и го изтръгна от ръката ми. След това го запрати в камината.
— Ако искаш да се биеш с мен, бий се като мъж.
Горнеман отива в оръжейницата и донася два малки кръгли щита и два стари меча. Железни са и тежат много. Върховете и остриетата им са затъпени, но самата тежест може да строши нечий врат. Останалите момчета избутват масите назад и скачат върху тях — получава се импровизирана трибуна. Слугите забравят работата си и се събират в дъното на залата. Един се опитва да организира залагане, но няма желаещи. Никой не се съмнява в резултата.
Заставаме един срещу друг по дължината на залата. Джослин замахва първи; блокирам удара с щита си и ръката ми се вцепенява. Ударът ме замайва и не мога да контраатакувам. Отстъпвам и Джослин напредва. Виждам самодоволната му усмивка и отчаяно искам да я изтрия. Накланям се наляво, след това се хвърлям напред. Той решава, че ще замахна към ръката му, но аз стоварвам право в лицето му плоската част на меча.
Кръв руква от сцепената му устна. Исках да му счупя носа, но може би съм избил някой зъб. Някои от зрителите ахват. Горнеман се смръщва: ако го бяха направил по време на тренировка, щеше да ме нарече „уелски дивак“ и да ме удари.
Джослин изплюва кървава храчка. Очите му са диви, но знае как да се владее. Със страховита сила разбива с щита си моята защита и отблъсква меча ми настрани. Стоварва три тежки удара в ребрата ми, след това забива главата на ефеса в стомаха ми.
Няма смисъл да се съпротивлявам — само ще боли повече. Подгъвам крака и се стоварвам на пода. Джослин замахва за още един удар. Изглежда е готов да ми скърши врата, но баща му пристъпва и хваща меча.
— Достатъчно.
„Дайте ми копие, мисля си аз, и ще го накарам да съжалява.“
Това не е последният път, когато с Джослин се бием. По-късно обаче оръжията са по-остри, а последствията — разрушителни.
11.
Люксембург
— Къде?
Гласът на Дъг беше неясен и объркан. Настъпи мълчание, което продължи толкова дълго, че Ели реши, че връзката е прекъснала.
— Извинявай. Стори ми се, каза, че си в Люксембург?
— Предупредиха ме десет минути пред тръгването. Опитах се да ти се обадя, но ти не отговаряше.
— Кои са те? Гестапо? Никой не тръгва толкова набързо.
— Зная, че е налудничаво, но така действа системата.
От другата страна на линията се чу прозявка.
— Поне на прилично място ли те настаниха?
Ели огледа изработения по поръчка тапет и петдесетинчовия телевизор на стената.
— Всичко е наред.
— Прекрасно. Знаеш ли аз къде прекарах нощта?
— Сметнах, че си се върнал в Оксфорд.
— На кресло във фоайето на небостъргача ти в Барбикан. Повече от двайсет пъти се опитвах да се свържа с теб. Опитах в банката, в колежа, защото реших, че може да си се върнала, накрая мислех да се обадя в полицията.
— Заспах — призна Ели. Беше се изкъпала и легнала на голямото легло. После телефонът звънна в шест и половина за събуждане, което не беше поръчвала.
— Добре ли спа?
От изтощението думите му бяха неясни, но сарказмът се долавяше.
— Виж, съжалявам. Кълна се, ще ти се реванширам. От самото начало знаехме, че ще бъде така.
— Точно затова ти казах да не се захващаш.