— Обещавам, всичко ще се подреди. — Тя си погледна часовника. — А сега трябва да тръгвам.
— Какво? В шест сутринта?
— Тук е седем.
— Кога ще се върнеш?
— Не знам.
Гласът му стана сякаш по-далечен.
— Все едно че си прекрачила някакъв праг и аз вече не съществувам. Ти си в своя собствен свят, а аз — никъде.
— Ще ти се реванширам — повтори тя.
— Връщам се в Оксфорд. Ако ме искаш, знаеш къде да ме намериш. Когато и да се върнеш в Англия.
— Обичам те. — Но той вече беше затворил.
Учебникът на Ели определяше финансовия анализ като внимателен преглед на счетоводните книги, за да се установят всички материални факти и да се разкрие финансовото положение на съответната фирма. Преди да купиш, трябва да любопитстваш. Всъщност, каза си Ели, това прилича повече на бъркане с ръка в купа сено, за да провериш колко игли ще те убодат.
Холдинг „Талхюет“ се помещаваше в един от големите остъклени блокове, извисяващи се над клисурата малко по-нагоре по улицата от „Софител“. Гледките може и да са били смайващи, но Ели не ги видя. Щом пристигна, един от пазачите я отведе в помещение без прозорци в задната част на сградата — в архива. Петима мъже от „Монсалват“ седяха около пластмасова маса в дъното на помещението, отрупана с папки и чаши с кафе. Банкерите на другия кандидат-купувач разполагаха с отсрещния край на архива. Между тях имаше стоманени стелажи, претоварени с кашони, папки, компактдискове и документи. Вътрешностите на компанията бяха извадени пред свещениците на капитализма, за да бъдат разнищени и разтълкувани. Те заемаха толкова място, че нямаше пътеки между тях. Компанията беше инвестирала в подвижни библиотечни стелажи, които се местеха насам-натам и се отваряха, откривайки магическа пътека към лавицата, която ти трябва.
Усещането беше като да си заседнал в някой ъгъл на ада. След час на Ели й се прииска да изскочи с писъци от помещението, но вратата беше заключена и се наблюдаваше от пазача, който си чоплеше зъбите. Когато стана обед и едно смръщено девойче донесе сандвичи и безалкохолни, тя беше готова да върне цялата си заплата, само да се махне оттук. Колегите й, изглежда, работеха в тукашния клон на „Монсалват“. Не й обръщаха внимание и говореха на люксембургски диалект. Получи повече внимание от техните съперници. Особено от един от тях — слаб мъж с посивяваща конска опашка и вратовръзка, която стърчеше над яката му. Той не откъсваше очи от нея. Всеки път, когато тя вдигнеше поглед, той я зяпаше и дъвчеше дъвка. Следобед, когато се връщаше от тоалетната, Ели го срещна да върви в обратната посока. Опита се да се промъкне край него с усмивка, но той застана в средата на коридора и й препречи пътя.
— Леховски — представи се той и извади пакетче дъвка от джоба си. — Извинявам се, че ви зяпам, но вие сте единственото хубаво нещо за гледане там.
Ели беше чувала подобни предложения през целия си живот — от улиците в Южен Уелс до свещените дворове на Оксфорд. Знаеше, че външният й вид не е нищо изключително, но имаше някакво излъчване, което караше мъжете да смятат, че имат права върху нея. „Защото изглеждаш миличка“, беше обяснила майка й. Язвителна както винаги. Каквато и да беше причината, тя още не беше свикнала с това.
— Трябва да се прегледат много материали. — Опита се да се промъкне край него, но Леховски не помръдна. Миришеше на парфюм, който вероятно беше купил в безмитните магазини. В съчетание с ментоловия му дъх се получаваше отвратителна смесица.
— В „Софител“ ли спите?
Сърцето й се сви. Бланшар беше казал, че и другите кандидат-купувачи са отседнали там. „Може би ще успееш да се запознаеш с тях.“
Тя кимна неохотно.
— Довечера може да се видим в бара. Нощно време Люксембург е като гробница, но аз знам местенца, където човек може да се позабавлява.
Не искаше да отстъпи, докато не чуе някакво обещание. Тя пусна фалшива усмивка и отвърна:
— Би било чудесно.
Лондон
Подобно на самия град, с течение на вековете сградата на „Монсалват“ се беше разраствала и разширявала. Човек можеше да избере отделни неща и да ги датира — камък от дванайсети век, който още носеше следите от длетата; тухла от осемнайсети век, изпечена в тухларните в Саутарк; стоманена греда от двайсет и първи век, конструирана с компютри — но начинът, по който се преплитаха, ги превръщаше в едно цяло, в обща история.
В един от най-старите и тъмни ъгли, зидано помещение без прозорци — на пода лежеше човек. Ръцете и краката му бяха оковани във вериги, а те бяха заключени така, че го държаха в мъчителна поза, извит като кукла на конци. Не можеше да помръдне крайник, без да размърда всички, а това му причиняваше болка. И двете му ръце бяха счупени, краката му бяха мръсни и покрити със засъхнала кръв; единственото място, където се виждаше кожа, бяха точките, които бяха избърсали, за да закачат електродите.