В другия край на масата реакцията на Горнеман е по-делова. За него звездите не са помръкнали. Той я оглежда с ясни очи, както готвач оценява кошутата, която ловците са донесли. Ще свърши ли работа? Ще хареса ли на Ги? Заслужава ли си да се откажат от именията в Бъркшир заради нея?
Тя оставя подноса и прави реверанс. В подноса плува задушена в собствените си сокове минога. Икономът на баща й я нарязва и я поднася на цели плоски хлябове, а през това време Горнеман й задава няколко обикновени въпроса. Тя отговаря скромно, със сведени очи. За да не я зяпам, започвам да оглеждам другите рицари. Направо не могат да повярват късмета на Ги. Дори на кон да приличаше, заради земята пак щеше да я вземе. А сега…
Ада Бошамп прави реверанс и се оттегля. Свещите остават, но светлината си тръгва с нея. Под предлог да взема още вино, тръгвам след нея. Намирам я в двора, с наклонена назад глава и очи, впити в звездите. Дъхът й прави малки кълбенца в студената нощ. През кухненския прозорец виждам готвачите, които приготвят поръсен със захар сладкиш с формата на глиган — герба на Ги. Но тук навън сме сами.
— Когато станете господарка на Хотфор, ще имате слуги, които ще поднасят рибата.
Тя се изсмива.
— Баща ми казва, че мъжете обичат да знаят, че жената може да поднася.
Гласът й е по-дълбок, отколкото очаквах, сочен. Гледа ме, сякаш очаква да кажа нещо, но всички думи, които някога съм знаел, внезапно са отлетели от главата ми.
Тя ме пита:
— Откога служиш на Ги дьо Хотфор?
— От шест години.
— Какъв човек е той?
Искам да говорим за нея, не за Ги.
— Справедлив.
Тя ме гледа напрегнато. За миг решавам, че е разочарована, но после осъзнавам, че иска да чуе още. Иска уверение, че няма да бъде отведена през морето при някакво страшилище.
— Той е добър човек. — Може би. — Мил и с благородно сърце. — По-малко правдоподобно. — Симпатичен.
Тя се усмихва. Чудя се дали е прозряла лъжите ми.
— А синът му?
Не отмества поглед от мен. Опитвам се да измисля нещо за Джослин, някоя доброжелателна лъжа, но не мога. Очите й сякаш ме подтикват да кажа без страх истината.
— Той е свиня.
Тя се засмива. Радвам се, че го казах. Така се изплита някаква връзка помежду ни.
— Аз съм Питър.
— Ада.
Сега, когато съм близо, виждам, че косата й не проблясва като слънцето. Това е номер: вплела е златни нишки. Унесено издърпва една от тях. Простенва — убола се е на една от иглите, които държат нишките и плитката на място. Капка кръв се появява на връхчето на пръста й. Тя пъха пръст между устните си и изсмуква кръвта. Гледам устата й и треперя: откровение и просветление. Нямам голям опит с жените, като изключим едно момиче от кухнята, което ми позволява да развързвам корсажа му в бараката за дърва и да го галя по гърдите. Едва сега разбирам как мъжете в разказите на майка ми се влюбват, защо рискуват всичко за любовта на една дама.
— Трябва да тръгвам — заявява тя. — Майка ми ще иска да чуе всичко. — Отправя ми сериозна усмивка. — Благодаря, че се представи. Хубаво е да зная, че ще има поне едно приятелско лице в Хотфор.
— Със сигурност повече от едно — измърморвам аз.
Чародейката изчезна, а аз съм отчаяният рицар, сам на върха на хълма. Спомням си как си засмука пръста, рубинените устни, светещата кожа. Тя ме прониза — и още в този миг зная, че раната никога няма да заздравее.
13.
Люксембург
— Открих нещо. — Ели затулва с ръка микрофончето на телефона.
Стоеше до подиума за оркестъра на „Плас д’Арм“, оглеждайки зорко тълпата за човек с бял дъждобран. През последните десет дни се беше затворила в архива и хотелската стая, дебелеейки от обслужването по стаите и трупайки извънмерна сметка за тъпи филми. Дори не смееше да отиде в бара от страх, че там може да е Леховски.
— „Талхюет“ имат румънски клон, който може би има твърде големи задължения. Открих го по случайност — в сметките няма нищо. Един от директорите напуснал в знак на протест заради действията им по въпроса. По някаква причина копие от писмото е останало в личното му досие.
— Другите видяха ли го?
— Не мисля. — Ако се съдеше по купчината самозалепващи бележки, които се посипаха от папката, щом я отвори.