— Шап ли? — прави се на занесен Мечето. — Че то е най-лесна работа поне.
— Лесна, лесна, ама като му не знае човек лекарството. Какво не съм опитал: и опашати костенурски пекох и ги чуках, та ги смесвах с кърмилото, и стипца слагах, и цял ден им топих краката със студена вода — не минава и не минава! А три ниви ми стоят непосети и се чудя и мая какво да правя. Ако знаеш нещо, кажи де!
— Не ти трябват тебе костенурски, а риба, риба! Хамсия риба си купи едно кило, счукай я да стане на каша, наложи болното място да постои ден, ден и половина и след това впрягай, ори и не бой се! Във Влашко тъй ги церят.
— Хооо!… — чуди се чичо му и клима с глава. — Риба, кайш, а? Гледай, гледай! Че да опитам бе, момче! Още сега да опитам. Дали ще има на хаджията?
— Не зная, ама все може да се намери колкото за лекарство. Стига да не те изпреварят. Иди, иди виж и го направи с време.
Чичо му Мильо нахлу калпака и забърза към дюкяна, а Мечето пое пак нагоре. При общината препоръча на Деча Пора своя специалитет, на Петка бабин Иванин по-нататък също, а вечерта разправи и на мливарите в Гичовата воденица за чудните свойства на солената хамсия. Че като се дигна една миризма из дворищата, като се заналагаха ония ми ти копита с чукана риба из село — не е за приказване.
Не знам дали от това чудновато лекарство получи облекчение някоя крава или вол, ама Печо Мечето си обсоли хапката за цяла неделя. Изпълни обещанието си хаджията. Претегли му половин кило с тежкото отгоре и от сърце му я даде. И ракийца го почерпи даже.
А пък колкото за качето — метна го за зелен хайвер и толкоз. Обръчите му се били счупили, течало на две места, не знам какво още му станало, излъга като човек и не му го даде.
Мечето се посърди, посърди, па си промърмори тихичко през нос, да го не чуе никой:
— Магаре! И на хаджилък да го пратиш, пак магаре си остава.
И му премина.