— Не можеш да решаваш световните проблеми… с убийства — изрече тя най-накрая.
— Тогава им кажи следното, рожбо. Нека Интерпол открие как умряха двама от нашите специалисти там. Нека да проверят това проклето свличане.
Това я изкара от равновесие и очите й го показаха.
— Откъде… никой не трябваше да знае за това…
— Парите на Мартин Грейди могат да купят всякаква информация.
— Да. Сега го разбирам. — Тя, изглежда, решаваше нещо за себе си, след това каза твърдо: — Смъртта на тези хора бе една от причините, които накараха Интерпол да се намеси. Действията на Тедеско ни дадоха оправдание за операцията.
— Тогава защо са решили да използват теб? Интерпол разполага с много способни мъже.
— Просто защото аз съм жена. Местните лидери проявяват подчертан интерес към западния тип жени.
— Знаеш ли колко бързо може да изчезне една жена там?
— Известно ми е.
— Знаеш ли, че още търгуват с роби?
— Да.
— Да си чувала някога какво става с лековерните момичета, които се наемат за работа в някоя от латиноамериканските страни и засядат там завинаги? Знаеш ли, че това е съзнателно провеждана политика, която в края на краищата ги докарва до някой разгулен харем, където те или свикват с правилата на играта, или биват изстискани до смърт? Виждал съм ги, рожбо.
— Исках да опитам шансовете си. Освен това Интерпол бе зад гърба ми.
— Не ти ли се е случвало да хвърлиш поглед на вашия списък на убитите при изпълнение на служебния дълг? Сама можеш да се увериш колко женски тела са били намирани в тези области.
— Какво предлагаш?
— Да играеш по моите правила, докато успея да схвана линията им на поведение. Ти имаш съвсем оправдано и законно основание за провеждането на разследване и ако имаме нужда от сътрудничеството на полицията, можем да го осигурим чрез теб.
— Нещо, което парите на Мартин Грейди не могат да купят? — забеляза саркастично Лили.
— Грешиш, чедо. Обикновено ние се справяме сами с полицейските си задължения и сме достатъчно добре екипирани за това. Но има и други средства и когато тези средства са вързани с конец на малкия ти пръст, нещата могат да станат малко по-лесни, това е.
— И ако не се съглася?
Погледнах към леглото, след това измерих тялото й с недвусмислен поглед.
— Трябва да решиш веднага, Лили.
Ръката й инстинктивно се насочи към пистолета в кобура на кръста й и аз се ухилих.
— Отново ще ти го отнема — казах аз. — Ще те сполети съдба толкова по-лоша от смъртта, че дори може да ти хареса.
Цели десет секунди тя ме зяпа, след това в очите й започна да се появява нещо ново и по устните й пробяга усмивка. Те отново бяха сочни и разцъфтяха в искрен смях.
— Тайгър Мен — каза тя, — мисля, че блъфираш, но няма да поемам риска да предизвиквам съдбата. Можеш да се издигнеш до висотата на положението и да се възползваш от случая. Сигурно ще ми хареса и тогава няма да можеш да се отървеш от мен. Така че с оглед на това съм съгласна да бъда малкият ти лакей дотогава, докато съм в състояние да изпратя рапорт по този случай.
— Прекрасно — казах аз и станах. Стигнах до вратата и се обърнах към нея. — По-късно ще съжаляваш, че не си поискала ръката ми.
Устата й остана отворена в неочаквания смях на пълната изненада.
— Ти си едно егоистично, нещастно…
— Копеле — довърших аз вместо нея. — Нямам нищо против някой да измисли нещо ново, когато се опитва да ме квалифицира.
Отворих вратата, излязох навън и я треснах с все сила. Лили Торней имаше някои достойнства, които щяха да я направят ценно допълнение към проекта.
В десет и половина таксито ме остави пред комплекса на Обединените нации. Беше един от тези дни, в които там имаше повече посетители, отколкото персонал, и всички, изглежда, се бяха наговорили да си изпият кафето по едно и също време. Всяка група представляваше малко събрание с определена политическа ориентация. В дневния ред не фигурираше нищо значително, но беше интересно да се наблюдава царящото наоколо оживление. Наистина велико място. Организацията на обединените нации бе учредена с намерението да донесе мир на света, но войните и взаимната омраза не бяха станали по-малко от това.
Разхождах се из фоайето, когато една ръка ме потупа по рамото. Зад мен Чарли Корбинет произнесе „Здрасти, Тайгър!“ с характерния за него ръмжащ глас, който не можеше да бъде сбъркан с никой друг, и когато се обърнах, той ми подари жестоката си, иронична усмивка и протегна ръка.