По мъжки, тя протегна деликатната си длан, здрависа се с всеки и когато дойде до мен, задържа ръката си малко повече от обикновеното, очевидно от съчувствие към моята природна ощетеност. На родния си език тя ме приветства с добре дошъл на борда на кораба, след това, сякаш между другото, ме попита дали ми харесва в Съединените Щати. Успях да схвана точно толкова от въпроса, колкото да му отговоря, кимнах бързо с усмивка, вдигнах ръка и направих типичния жест за „о’кей“ с палеца и показалеца си. В очите й се прочете удивление и изчезна още преди някой да може да го забележи, но аз успях да го уловя навреме. От тримата тя бе единственият човек, който очевидно смяташе, че моето присъствие тук е неуместно, но след този жест не можеше вече да бъде толкова сигурна. Тя се обърна, заговори с другите, след това ние отново се заехме с поклоните и излязохме.
Когато се оказахме навън, Хал Рандолф и още четири човека от Службата за безопасност бяха завардили коридора и закриваха достъпа до покоите на шейха. Хвърлиха ни един бърз поглед, когато минавахме покрай тях, но не казаха нищо. Едва когато стигнахме трапа, един цивилен полицай ни спря, но любезното бръщолевене на Хари, широките приятелски усмивки и поклоните ни осигуриха възможност да се измъкнем безпрепятствено.
Напуснахме пристанището по същия начин, по който проникнахме в него, стигнахме до мястото, където Джак беше започнал вече да нервничи, смъкнахме екзотичните си облекла и се превърнахме в нормални американци. Спряхме едно такси на ъгъла и казах на шофьора да ни закара в Блу Рибън на Четирийсет и пета улица. Исках Джордж да ме види с кафявото ми лице.
Беше много рано за обедната тълпа и след едно двойно уиски Джордж ни поведе към една маса в края на помещението, където веднага прати по още едно уиски.
— О’кей, как мина всичко? — попита Джак.
— Видях това, което исках да видя. Те са истинска напаст.
— Ако момчетата от митницата разберат какво сме направили, вонята ще се разнесе доста нависоко.
— Престани да се безпокоиш.
— Тогава какъв е следващият ни ход? Кимнах към Хари.
— Това момче знае как да се оправя. Можеш да го освободиш за няколко дена, за да поработи малко с мен. Той може да събере ценна информация. Аз схващам само откъслечни изрази от езика им и ако те поискат да разговарят, това ще бъде на собствения им диалект.
— Имаш нужда от преводач?
— Нещо такова.
— Не смяташ ли, че ще го познаят.
— Мисля, че Ърни ще го преобрази до неузнаваемост. Виждал съм да го прави и преди. Другата възможност е да го представим като жител на чужда страна.
— Ами ако се досетят?
— Срещата ни беше доста кратка. По това време те сигурно са се здрависали с десетки други хора и след още един ден едва ли ще си спомнят лицата ни.
— Надявай се.
— Остави Хари да реши.
Джак ми се ухили и прокара пръст по масата.
— Не мога да го направя. Виж лицето му. Той си има стари сметки за уреждане.
— Кажи ми, Хари — помолих го аз.
С един удивителен бруклински акцент Хари каза:
— Кралят, с когото се срещнахме, е много жесток човек, приятелю. Уби двама члена на семейството ми. Хората, намиращи се под властта му, не живеят добре. Мога да ти кажа следното… каквото и да планира, то не е за благото на народа, а само за негова лична изгода. Ще направя всичко, каквото поискаш, защото научих много неща в тази страна. Знам защо вършиш нещата, които правиш. Желанието ми е да ти помогна.
— Значи си в отбора, старче. Благодаря ти.
— Аз ви благодаря, сър — каза той сериозно.
— Тогава върви и се регистрирай в Тафт. Фамилията ти е трудно произносима, затова използвай името Смит. — Подадох му няколко банкноти през масата и казах: — Купи си смокинг и бъди готов да го облечеш. Стой там, докато не се свържа с теб.
— Добре, мистър Тайгър.
— И още нещо… ако положението стане напечено, не се замесвай.
— Моля ви…
— Какво?
— Аз съм доста способен, сър. Служил съм в армията.
— Това не е пустинна война, приятел.
— Всички убийства са еднакви. Въпрос на място и метод. Ще бъде по-добре, ако не ме смятате за напълно безпомощен.
— Дадено, Хари.
Привършихме сандвичите, които Джордж ни беше донесъл междувременно, и се разделихме. Оставих ги да излязат първи и ги последвах едва след като допих кафето си. Обедната тълпа бе започнала да наводнява заведението и аз минах покрай бара, махайки с ръка за сбогом на големия Джим.