В дванайсет и петнайсет едно момче от службата за доставка на пратки ми предаде плика с фотографиите в хотела. Дадох му бакшиш и седнах да разглеждам снимките, които Върджил Адамс ми бе изпратил. Представляваха фотографии на Малкълм Таръс с размер 8×10, направени преди повече от десет години очевидно c лош фотоапарат, защото нито една от тях не беше на фокус. На една от тях той стоеше на авансцената на някакъв театър и се здрависваше с няколко свои поклонници. В ръцете си държеше букет цветя. Беше непредставителен човек, с шлифер и широкопола шапка, тежки мустаци и тънка усмивка. Другата бе направена през лятото, точно когато се канеше да влезе в една кола с някаква жена. Този път беше без мустаци и носеше светъл костюм. Фотографиите не можеха да служат за положителна идентификация и ако Върджил не успееше да намери нещо по-добро в Бразилия, ще трябваше да разчитам само на слабия си спомен за момъка, който попадна под прицела на пистолета ми но време на престрелката там. Можех да си спомня само един зле скроен бял костюм, лека панамена шапка и едно неподлежащо на описание лице, падащо в купчината тела с шуртяща от врата кръв.
Сложих фотографиите в дъното на дипломатическото си куфарче, затворих го и отидох под душа, за да измия резултата от козметичните експерименти на Ърни. По времето, когато се приведох в нормален вид, телефонът зазвъня и когато го вдигнах, чух гласа на Чарли Корбинет.
— Много хитър ход, Тайгър.
Ухилих се, но той не можеше да види това.
— Обичам да гледам врага в лицето.
— Имаш повече врагове, отколкото си мислиш. Някои от тях са тукашни.
— Чудесно — казах аз. — Благодаря ти за предупреждението, но защо го правиш?
— Защото някои от тях точно сега са се запътили към теб. Ако имаш пистолет, скрий го някъде. Ще те приберат под всякакъв предлог. Не знам защо, по дяволите, си се регистрирал под собственото си име. Мислех, че съм те научил на някои неща.
— Наистина ме научи, затова именно постъпих така. Благодаря ти.
— Приготви си някои лъжи.
— В тази област съм експерт.
Затворих слушалката и извадих кобура с моя 45-и, като започнах да се оглеждам за място, където бих могъл да го скрия. Не исках да се разделям с него — не че не можеше да се замести, но ръката и очите ми бяха толкова свикнали с него, че не исках да го губя. В този щат аз нямах разрешително за носене на оръжие и те можеха да ми представят обвинение по закона на Съливан дори без да изслушат обясненията ми.
Не можеш да криеш пистолети в телевизора или климатика. Онези момчета щяха да претърсят всеки инч от помещението, всяка вдлъбнатина в стената зад прозореца, всяко място в банята и ако не измислех нещо бързо, щях да пострадам.
Отворих прозореца и погледнах навън. Два етажа по-долу терасите на два апартамента бяха разделени с метална решетка, която се издигаше по стената на зданието, за да убие желанието на любопитните да прескачат от един балкон на друг. Смъкнах си колана, промуших го през предпазителя на спусъка и го закопчах, като направих широка примка. Когато звънецът зазвъня, го пуснах и за миг реших, че съм пропуснал целта, но коланът се закачи на един от прътите на решетката и остана там. Ухилих се доволно, затворих прозореца и тръгнах към вратата.
На прага стоеше Хал Рандолф заедно с едно голямо момче, а зад тях надничаха още двама типа, облечени в светлосиви костюми, за които човек можеше да си помисли, че са купени на Медисън Авеню.
— Влизайте, джентълмени — поканих ги аз. Рандолф ми показа първо ордера за обиск, а на лицето му се бе изписал израз на истинско удоволствие.
— Предстои тараш, Мен. Надявам се, че няма да ти причиним неудобства.
— Ни най-малко. Ще имате ли нещо против, ако се облека?
— Няма закъде да бързаш, засега не излизаш никъде.
Разгънах ордера, прочетох го и хвърлих поглед към Рандолф.
— Само ако откриете това, което търсите.
Нямаше нужда да казва на останалите какво да правят. Те също бяха професионалисти, работеха бързо и чисто. Прегледаха откритите места и преминаха към тези, които не бяха достъпни за повърхностен оглед. Сложиха на леглото кутията с патрони 45-и калибър заедно с кожения кобур и се загледаха в тях. Хал взе кутията и отвори капака.
— Къде е пистолетът, Тайгър?
— Не бъдете глупави.
— Не сме.
Привърших с обличането на ризата си, сложих си вратовръзката и започнах да се закопчавам пред огледалото. Зад мен едно от по-младите момчета беше отворило прозореца и оглеждаше внимателно перваза и корниза отвън, опитвайки се напразно да намери някакви конци, на които можеше да бъде закачен пистолетът.
— Доколкото ми е известно, няма закон, забраняващ носенето на пълнители.