— И защо е всичко това? — попитах го аз.
— Заради гостуващите светила. Вероятно си чел за новите ни приятели от Селачин.
— Че кой не е чел за тях?
— Ние осигуряваме охраната на Негово височество.
Всички останали са заети със световното изложение, расовите безредици и обичайните летни неприятности, така че сме единствената секция, която могат да отделят за специални цели, и аз се оказах в капана.
— Може би задачата няма да бъде чак толкова неприятна.
— По какъв начин? Като си играя на портиер при рецепцията ли?
— От кого трябва да го пазите?
— От онези фанатици, разбира се — повдигна той рамене. — Тези типове от Близкия Изток са способни на истинска омраза. Виж какво стана в Саудитска Арабия. Умножи тамошните неприятности на две и ще получиш реалната картина тук. Все едно, че Насър се навърта наоколо… никога не знаеш коя страна ще започне да стреля първа, но винаги се оказваш в центъра на престрелката.
— За какво става дума всъщност, за официална покана да присъстваш на вечерята в негова чест ли?
— Точно така.
— Звучи интересно. Ще можеш ли да намериш една и за мен?
— Защо ти е?
Ухилих му се и допих кафето.
— Познавам няколко издателя, които с удоволствие ще отпечатат неговата история. Чувам, че довел със себе си едно прелестно пиленце.
— Прелестна неприятност. Не съм виждал досега човек, който да може да се оправя с жените.
— Как мога да бъда поканен, Дик?
— Въобще не можеш, старче. Всяка покана е номерирана и ще бъде сверявана с официалния списък.
— Кой отговаря за това?
— Да не мислиш, че момчетата от Вашингтон ще ни доверят тази работа. По дяволите, един от техните хора ще се заеме с това. А можеш ли да ми кажеш като какъв ще бъдеш представен там? Не мислех, че си тръгнал да правиш политическа кариера.
— Политиката ме интригува — казах аз.
— Да, разбира се. И мен също. Ходиш на коктейли, ядеш розови сандвичи, стискаш хилави ръце и говориш празни приказки. Въздух под налягане! Но този прием се очертава да бъде нещо особено.
Поклатих недоумяващо глава.
— Тейш Ел Абин ще се види за първи път по телевизията. Ще транслират в новините петминутната му реч пред комитета по посрещането, след това ще отделят двайсет минути по вътрешната телевизионна мрежа за отразяване на пристигането му. Никой няма да види предаването освен хората на рецепцията. Изкуствена работа, но това ще го направи щастлив. Телевизионните компании не се интересуват от него, затова момчетата решиха проблема по този начин.
— Бързо мислят. Чия е идеята?
— На сержант Андерсън, от четвърти участък. Да не мислиш, че яйцеглавите от държавния департамент ще стигнат до подобна идея?
— Те са прекалени реалисти. Виж какво, ще се опитам да си издействам една покана.
— Не си губи напразно времето.
— Няма — уверих го аз. — Между другото, чувал ли си някога за Малкълм Таръс?
Той ме изгледа с една комична усмивка, която можеше да означава всичко. Накрая каза:
— Не плащаш, за да получаваш официална информация, нали?
— Не съм длъжен да плащам.
— Да, чувал съм за него.
— Само напоследък — ухилих се аз. Нямаше нужда да внимава с мен и го знаеше.
— Да, напоследък. Описанието му е предадено по всички участъци.
— Едва ли съответства повече на външността му — съобщих му аз.
Той почака да довърша мисълта си, без да престава да се хили.
— Така ли?
— Искаш ли една ясна снимка на Малкълм, която би могла да ти свърши по-добра работа?
— Кога?
— Може би ще успея да ти я доставя още тази вечер.
— Не ме разиграваш, нали?
— Автентична е. Отговаря напълно на описанието му. Ако искаш, мога да ти представя трима свидетели, които ще потвърдят думите ми.
Дик се облегна на масата и се втренчи в мен със сериозно лице.
— Нямам нищо против, Тайгър. Предполагам, че знаеш всички подробности за това, което става, така че няма нужда да ти обяснявам как стоят нещата.
— Знам.
— О’кей, в такъв случай ще я пуснем в обращение и ще се опитаме да опънем мрежата. Това момче се намира на първо място в списъка на търсените и ако ни излезеш насреща с подобна информация, може би ще успеем да го спипаме. Предполага се, че е в този район, и вече получихме съответните директиви. От Вашингтон изпратиха най-добрите си момчета да работят с нас, но не разполагаме с никакъв приличен материал, за който да се захванем.
— Ще го имате.
— Тогава ще почакам.
Поръчахме по още едно кафе, преди да напуснем заведението, и помолих Дик да ме остави на няколко квартала от лабораторията на Ърни Бентли. Извървях останалия път пеша. Върджил Адамс беше доставил бразилските фотографии на Таръс и Ърни вече бе направил няколко дубликата и ми ги бе оставил в специален плик.