— Няма да бъде същото — възрази тя.
Тя не знаеше, че цялата тази фалшификация се излъчваше по местния канал само и само да доставят удоволствие на Тейш да се види в началото на новините, но си замълчах. Погледнах отново часовника си. Секундите летяха и всички наоколо се бяха превърнали в самото съчувствие. Тейш се опитваше да накара Сарим Шей да поправи телевизора, но макар той да намери една бостънска станция, нюйоркските канали така и не се появиха.
Това престана да ми харесва. Имаше нещо, което не изглеждаше наред, и аз не исках да съм на мястото на тези, върху които щеше да се излее справедливият гняв на шейха. В този момент някой отзад извика и тълпата се раздели на две, за да пропусне един човек с работен комбинезон, който държеше в ръка стандартния набор инструменти, и започнаха да го обсипват с молби да побърза.
Беше дребен на ръст, на около петдесет години. Движеше се с нетърпеливи рачешки стъпки през тълпата и се насочваше право към нас. Заобикаляше всички от дясната страна, докато стигна до мен, и когато аз и Вей Лока отстъпихме встрани, за да му дадем път да мине, той се оказа точно зад Тейш.
Тогава изведнъж разбрах какво щеше да се случи. Блъснах Вей Лока и тя се оказа в прегръдките на някакъв мъж. На лицето й се бе изписало изражение на внезапен ужас. Сграбчих момъка, който тъкмо бе стигнал до Тейш, ударих го с все сила през ухото точно когато посягаше. От пръстите му изпадна една игла, когато с вик на изненада той се строполи на пода. Тейш се обърна и замръзна на място с ръка, повдигната за защита.
Проклетата тълпа беше прекалено голяма. Те се движеха като един и ме изкарваха от равновесие. Момъкът на пода се надигна и се стрелна през тълпата като подплашен заек. Никой не можеше да разбере какво става. Хората, на които бе поверена охраната на Тейш, се доближиха и заеха предварително определените позиции, но дори и те не можеха да си съставят ясна представа за случилото се. Намирах се на шест крачки зад момъка и се опитвах да си пробия път през вкаменилите се тела, псувайки през цялото време, защото знаех, че момъкът щеше да мине необезпокояван през вратата, ако не го настигнех.
Видях Хари и двамата му приятели. Единият от тях — този с брадата — очевидно си състави ясна преценка за ситуацията и беше в състояние да действа оперативно. Той протегна юмрук — на пръв поглед несръчно—и момъкът падна. Само след секунда бях върху него и го заковах на място, но човекът под мен не правеше и най-малкия опит да се измъкне. Два чифта ръце ме отделиха от него и момчетата от федералните служби установиха контрол над ситуацията. Извиха немощните му ръце назад, сложиха му белезници и го претърсиха за оръжие. За пет секунди го изкараха през вратата и аз се върнах обратно при Тейш.
Шейхът, Вей Лока и Сарим Шей бяха плътно обградени от няколко момчета, които очевидно нямаха намерение да се шегуват, защото всеки един от тях държеше полицейски револвер в ръката си. Талбът също бе там, гледаше ме с присвити очи и очакваше обяснения. Посочих под креслото на Тейш, наведох се и измъкнах една дървена треска, не по-дълга от кибритена клечка. Иглата се бе забола в нея и стърчеше на три милиметра от другата страна.
Подадох му я.
— Анализирайте това веднага. Мога да се обзаложа десет срещу едно, че върхът на иглата е намазан с бавнодействаща отрова, чийто ефект се проявява след петнайсет минути.
Очите на Тейш ме гледаха в пълен ужас.
— Моля ви, мистър Мен…
— Няма проблеми, сега всичко е наред. — Посочих към телевизора. — Може ли да проверя нещо?
Един от бодигардовете започна да казва нещо, но Талбът му направи жест да млъкне, установил междувременно авторитета си по въпросите за охраната на шейха.
— Давай, стари друже.
Отидох до телевизора, превъртях на нужния канал и хванах края на речта на Тейш към събралите се посрещачи на кораба. Вече знаех как е била замислена цялата операция. Погледнах към Тейш и казах:
— Ще се върна след малко. Идвай, Талбът.
Опитаха се да ни спрат на вратата, но Талбът размаха удостоверенията си и ни пуснаха. В коридора видях Дик Галагър, който беше на сантиметър от това да полудее. Разполагаше отново хората си по стратегическите места и даваше непрекъснати нареждания. Извиках му да ни следва и той се завтече след нас. Когато стигнахме края на коридора, казах:
— Засега без въпроси, старче. Как можем да се качим на покрива?
Беше достатъчно съобразителен, за да изчака с обясненията. Посочи пътя към запасния изход в случай на пожар и започнахме да взимаме стъпалата по две, стигнахме горната площадка, минахме покрай двете униформени ченгета на пост пред вратата, която излизаше на покрива. Открих, че антената е обърната, кабелът от вътрешната мрежа вече бе закрепен за нея, но наоколо нямаше никой.