— Всички ли изходи за блокирани?
Дик кимна.
— Значи са оставили човека си отпреди доста време. Все още трябва да е някъде тук.
— Я да чуем какво ти е на ума.
— Преценили са точно времето. Развалили са приема на изображението долу, като са извъртели антената, предполагайки, че някой ще повика хората от поддръжката. Техникът е трябвало да мине покрай Тейш, да го убоде леко с иглата, което едва ли щяло да му направи впечатление. Малко игра с телевизора и човекът на покрива поправя антената, за да изчисти образа, през което време техникът успява да избяга. Междувременно Тейш е трябвало да си седи в креслото и да умира бавно, без дори да има понятие за това.
Дик започна да претърсва покрива. Трябваше да бъде тук. Наоколо нямаше в близост други здания, така че човекът трябваше да бъде зад някоя от вентилационните шахти. Наложи се да се разпръснем и да проверим всяко възможно скривалище.
Талбът го откри зад една огромна вентилационна тръба в средата на покрива. Той изкрещя, посочи с ръка и ние се затичахме, за да затворим всички възможни пътища за отстъпление, без да знаем дали онзи тип има пистолет или не. Той погледна иззад тръбата, за да види къде се намираме, и успяхме да зърнем върха на главата му. Дик стреля веднъж във въздуха, но това беше достатъчно. Сигурно си беше помислил, че сме тук, за да го убием. Изкрещя диво и побягна като осветена хлебарка към една от таванските врати, след това ни видя че идваме и промени посоката си.
Всичко стана много бързо, а и той беше прекалено близо до ръба на покрива. Подхлъзна се по чакълестата настилка на покрива и започна да се пързаля към края на парапета, размахвайки бясно ръце из въздуха. За момент се опита да се хване за хлъзгавите керемиди, които покрива тухления парапет, но след това собствената му инерция надделя над усилията му да се задържи. Все още го чувахме как крещи десет етажа надолу, докато не се превърна в тъмно петно на асфалта, в което уличните светлини започнаха да се отразяват с влажен червеникав оттенък.
Дик промърмори „По дяволите!“ и прибра бавно пистолета си, след това се обърна към изхода и ние го последвахме.
Когато слязохме долу, главното помещение беше опразнено. Стадото се бе пренесло на друго място и бяха останали само шепа хора. Тейш, Вей Лока и Сарим водеха разговор с трима души, най-главният сред които бе Хал Рандолф. Той проследи погледа на Тейш, видя ме и се извини на останалите. Когато стигна до мен, кожата на лицето му бе станала морава и той едва сдържаше яростта си.
— Трябва да си поговорим, Тайгър.
— Защо?
— Без да ми се надуваш, искам само да поговорим. Вдигнах рамене.
— Развалих партито. Мисля, че сте научили вече всичко.
— Не и малките детайли, които са толкова важни. Посочих с пръст към Талбът.
— Той ще ви въведе в обстановката. Дадох му иглата, която трябваше да се забие в кожата на Тейш.
Рандолф присви очи, изгледа Талбът и каза:
— Е?
Талбът извади носната си кърпичка и я разгъна. Иглата лежеше по средата, а върхът й все още беше тъмен от странното вещество, с което бе покрит.
— Тъкмо отивах към лабораторията. Освен ако не искате вие да се заемете с това.
Рандолф взе носната кърпичка от ръцете му.
— Аз ще го направя — каза той, след това изслуша доклада на Талбът.
Когато Талбът свърши, той го помоли да дойде с него. Пресече помещението по диагонал и се насочи към стаята, в която се намираше телевизорът, като остави вратата отворена. Вътре бяха донесли маса и на нея се бе проснал някакъв човек с разперени ръце.
— Докарахме го тук за предварителен оглед. Погледнах тялото в комбинезона.
— Това е човекът, който се опита да нападне Тейш — казах аз. — Какво е станало?
— Погледни врата му.
Видях огромен безцветен белег на врата му, сякаш някой го бе халосал с ръжен. Докоснах мястото и разбрах какво се бе случило, след това се изправих.
— Професионален удар. Познавах само двама човека, които можеха да изпълнят този номер, но и двамата са мъртви сега.
— Беше мъртъв още когато нашите хора го вдигнаха. Помислили, че е в безсъзнание. Този удар го е повалил като брадва на палач.
Умът ми започна да се рови из миналото.
— Изглеждаше сякаш го удари само за да го свали на пода.
— Кой, Тайгър?
— Човекът с брадата. — Наблюдавах Рандолф внимателно и видях, че и той ме гледа, стараейки се да улови всяка интонация на гласа ми и всеки жест, който правех. — Не сте ли го задържали?
— Във всеобщото объркване той, както изглежда, е изчезнал.