— Защо се тревожите? Няма да е трудно да го разпознаем. По дяволите, той влезе с покана. Видях как полицаят на вратата я взима.
— О, той наистина е имал покана, само че не е била негова. Принадлежала е на Кармен Бешип, който много е приличал на този тип и е имал същата брада. Само че преди пет минути съобщиха, че мистър Бешип е намерен мъртъв в собствения си апартамент. Умрял е от същия удар като този тук. — Той сплете пръстите на ръцете зад гърба си и потропа с токовете на обувките си. — А ти, изглежда, си се погрижил за всички добре, дори и за онзи тип на покрива. Сега не разполагаме с човек, който да проговори. Може би имаш някакво обяснение, Тайгър?
Той е избрал човек с брада, за да прикрие белега от куршум на шията си. За професионалист като него едва ли е било трудно да намери списъка на поканените и да си подбере нужния човек. Няколко подложки под дрехите са допълнили илюзията за сходство, така че е можел да се движи спокойно из тълпата. Трябвало е да бъде на представлението в случай че нещо не тръгне както трябва и когато това се случи, той направи всичко възможно, за да накара да замлъкне човека, който можеше да ни насочи по следите му. Знаел е, че моментното объркване щеше да му осигури прикритие за бягството и се възползва от него по един съвършен начин. Не се е тревожел особено много за момъка на покрива, защото връзката му с него е била доста опосредствана, но дори и да не е била такава, вече нямаше за какво да се безпокои, тъй като по това време всички вече знаеха за тялото на улицата.
— Малкълм Таръс — казах аз.
— И никой не знае как в действителност изглежда той.
Ухилих се и му позволих да види зъбите ми.
— Сега вече знаят. — Бръкнах в джоба си и му подадох един от дубликатите на фотографията, които Ърни бе направил. — Градската полиция сигурно вече е разпратила снимката му навсякъде.
— Копеле такова! — той сграбчи снимката и започна внимателно да я разглежда.
— Защо всички ме наричат така? — невинно попитах аз.
Дик Галагър отвори вратата, преди Хал да може да ми отговори, и каза:
— Търсят те навън, Тайгър.
— Той не отива никъде — изръмжа Рандолф.
— В такъв случай ще трябва да се консултираш с някое началство. Тейш Ел Абин лично помоли за него и ако това не означава нищо за теб, ще трябва да се простиш с кожата си.
Ухилих се още по-широко на Рандолф, който стоеше като вкопан, с червено като домат лице.
— Искам да те видя по-късно, Мен. В моя офис. Трябва да бъдеш там.
— Разбира се — казах аз. — Имате един документ за мен, който трябва да прибера. Разрешителното за носене на оръжие.
Макар никой да не бе съобщил на Тейш всички подробности, той бе успял да си състави собствена представа за това, което бе станало. Така или иначе, трябваше да му разкажа цялата история и аз го направих, като наблюдавах как лицето му се втвърдява и на него се открояват острите черти на желанието за отмъщение, което танцуваше в очите му. Когато завърших, той кимна, почака да се успокои малко и каза тихо:
— Имате моята искрена признателност, мистър Мен. Ще ви се отплатя по подобаващ начин.
— Няма нужда да го правите.
При моя жест Сарим Шей сякаш изпита облекчение.
— Действахте толкова бързо, че никой не можа да разбере какво е станало. Наистина ли видяхте иглата в ръката му?
— Не и преди да я изпусне. Но всичко беше ясно още от самото начало. Успях да се включа навреме, защото знаех, че нещо ще се случи.
— Твърде необичайно е… за един бизнесмен да реагира толкова бързо, не е ли така?
Той изрече тези думи любезно, но зад тях се криеха повече неща. Трябваше да се облегна на филмовата версия на съвременния американски бизнесмен и се засмях.
— Не и в моя бизнес — казах му аз. — Печеленето на долари означава всекидневна борба. Имал съм прекалено често работа с хора, които са искали да приберат мангизите и да смъкнат скална ми, за да не мога да разпозная признаците на това, което се случи. — Спрях за миг и се обърнах към Тейш. — Имате ли представа кой може да е заинтересуван от вашата смърт?
Усмивката му бе напълно безизразна.
— Човек си създава много врагове.
— Това покушение бе организирано.
— Каквито са и моите врагове — продължи той. — Ще трябва малко повече време, за да си изясним кой именно е виновен за него. След това ще бъдат взети контрамерки.
— Ченгетата ще се оправят с това.
Опитвах се гласът ми да звучи убедително и се надявах, че съм успял.
Очите му сякаш се забавляваха на тази мисъл.
— Да — отговори той, — сигурен съм, че ще се оправят. Сега, мога ли да разчитам на вас за още една услуга?