Ърни Бентли все още бе в лабораторията си, когато му позвъних. Дадох му личния си код и той веднага разбра, че става дума за нещо изключително сериозно. Неговата полева работа не надхвърляше рамките на лабораторията му, но това беше неговият свят и той беше истински магьосник в него.
— До какво степен можеш да миниатюризираш един магнетофон? — попитах го аз.
— Колко малък ти трябва?
— Да се побира в дамска чантичка.
— По дяволите, Тайгър, точно в момента имам един такъв.
— Прати го веднага в хотела ми по специален човек. След това се свържи с Луис Уикхоф, които ръководи службата за наемане на работен персонал в Стейси, и му кажи да уреди приемането на Лени Байрнс като сервитьор за партито. Искам той да поеме охраната на апартаментите, които заемат Тейш и Сарим Шей.
— Не се занимавай с това, за тази цел използват специални агенти.
— Те са много немарливи като сервитьори.
— Е, в такъв случай може и да си прав.
— Ще се обадя на малкия Хари и ще го помоля да приготви някои от местните буламачи, с които се хранят в Селачин, и ще му кажа да научи Лени как да ги сервира. Те имат някакъв специален ритуал и агентите едва ли ще пожелаят да се разкрият с незнанието на подробностите. Един от тях може да отиде заедно с него в апартамента, но това не ме тревожи особено. Приготви и за него едно записващо устройство. Всичко, което запишем, ще бъде преведено след това от Хари, но направи всичко възможно Лени да се окаже там. Луис ще му осигури подходящи документи, а ти уреди въпроса с профсъюзния синдикат. Нека го ангажират със задна дата, да речем, преди една година. Не трябва да пропускаме и най-малката подробност, защото можем да се провалим.
— О’кей, не ме учи какво да правя.
— Това е просто едно любезно напомняне. Ти така си залепнал за микроскопа, че се опасявам, че вече си забравил как стоят нещата в реалния живот.
— Много лесно мога да си ги представя, особено когато ти се навърташ наоколо.
Затворих слушалката, набрах номера на Джак Брант, помолих го да повика Хари на телефона и му описах ситуацията. Знаеше какво искам от него и разбираше добре какво въздействие щеше да има това върху цялостния ход на нещата. Щеше да му отнеме малко време да се подготви и събере цялата необходима информация.
Преди да затворя телефона, той каза:
— Мистър Тайгър, сър… Мислех си за…
— За какво, рожбо?
— Когато напусках хотела… тъкмо се приближавах до асансьора и видях някакъв човек да чука на вратата ми и да натиска бравата. Не познавам никого, затова се чудя какво ли може да означава това. Изпращал ли сте някого при мен?
Почувствах отново ледени игли по гърба си.
— Как изглеждаше той?
— О, нищо особено. Обикновен човек в костюм. Опитах се да не издам страха в гласа си.
— Може би е сгрешил номера на стаята си. Ще се видим по-късно.
Лени ме наблюдаваше внимателно.
— Какво става, Тайгър? Обърнах се и си взех шапката.
— Погрижи се някой да остане с нея — кимнах към спалнята, — преди да напуснеш зданието. След това се обади на Ърни. Нали знаеш какво да правиш?
— Схванах общата ситуация, но какъв е проблемът?
— Когато излязох от Стейси, мисля, че бях проследен. По дяволите, какъв дръвник съм понякога!
Портиерът наду свирката си за такси и аз се качих в него, като казах на шофьора да ме откара колкото може по-бързо в Тафт. Той се понесе като бесен и заслужено заработи петте си долара. Влетях във фоайето, взех веднага асансьора за етажа на Лили Торней, проклинайки скоростта му на костенурка. Когато излязох в коридора, вратата зад мен се захлопна, затичах се към стаята на Лили, като едва заобикалях препятствията по пътя си. От телевизора й се разнасяха звуците на някаква комедийна програма и аз завъртях дръжката на вратата. Не беше затворена… поддаде леко и влязох бързо с моя 45-и, готов за стрелба, припомняйки си всеки детайл от обстановката, очаквайки всеки момент някой да ми се нахвърли и да получа куршум в корема, преди да съм изстрелял моя.
Опасенията ми бяха напразни. Освен Лили Торней и сенките на екрана на телевизора, в стаята нямаше никой.
Лили беше мъртва.
Найлоновият конец бе увит по същия начин, но тя нямаше късмет да се окаже в позиция, която да не й позволява да мърда, в каквато се бе озовала Рондин. Беше се проснала на пода с ръце и крака, извити зад гърба й, и примката на шията се бе впила дълбоко в кожата от яростните й опити да се освободи. Голотата й бе почти неприлична сега, лицето й бе станало на петна, красотата й на разкошна блондинка — отлетяла завинаги.