По всичко личеше, че това бе специален апартамент, пазен за президенти и крале. Обстановката бе още по-приказна от тази в покоите на Вей, прислугата — декорирана като за френския двор, а тихите разговори, които се водеха наоколо, създаваха впечатлението за погребение. В салона имаше около двайсет души, тъмносините и черните костюми, идентифициращи гостите, се смесваха с белите униформи на сервитьорите, които изглеждаха малко тромави в усилията си да изглеждат истински. За първи път работеха „на хладно“, тъй като плътно прилепналите жакети не им позволяваха да носят револверите си, които се бяха превърнали в същностна част от природата им.
В един от ъглите, разположен удобно в едно дълбоко кресло зад бюрото, Тейш Ел Абин бе захапал дълго цигаре, в което нямаше нищо. До него стоеше Сарим Шей, зает в сериозен разговор с Хаскел от държавния департамент.
Спрях да вземе едно питие от подноса и получих любопитен поглед от момчето, което го носеше. В същото време Вей се приближи с усмивка до Тейш и го поздрави, като получи в отговор едно бащинско кимване. Тя го целуна страстно, каза нещо, което накара Сарим Шей да избухне в смях, и се здрависа със светилата, които го бяха заобиколили.
Тогава Тейш попита нещо и Вей Лока се обърна, като ме посочи с ръка. Старият човек погледна към мен, махна ми за поздрав и единият му пръст се сви, което можеше да означава само, че иска да се приближа.
Можех да доловя смяната на тона на разговорите в салона. Тихото бръмчене сякаш нарасна нарочно и макар никой да не гледаше откровено, всички наблюдаваха какво става с крайчеца на очите си. Очите на Хаскел издаваха овладялата го злоба и когато ни представиха, ръкостискането му бе повече от формално. Работата бе там, че се бяхме срещали и преди. Една нощ го бях изритал отзад и той не можеше да го забрави.
Тейш ме погледна и след като въздъхна, каза:
— Мистър Мен, бих искал да поговорим. Насаме, разбира се.
Беше достатъчно само слабо движение на очите. Кралят бе казал тежката си дума. Вей Лока и Сарим Шей се отдалечиха, а Хаскел, както и останалите, се извиниха и отидоха да си вземат по едно питие.
Може би старото момче искаше да се опита да ме научи на някои обноски. Не знаех дали е така, а и не давах пет пари за това. В края на краищата той беше в моята страна, а тук аз бях крал, а той — един обикновен турист, и ако смяташе, че ще целуна задника му, беше на грешен път.
Почувствах се достатъчно добре, за да го халосам с едно:
— Как го даваш, братче?
Той се облегна назад напълно озадачен.
— Моля…
— Това е американски израз за „Как върви?“.
Той все още не можеше да включи, след това се замисли за момент и се засмя.
— Много изразително. Не е много… разбрано, но изразително.
— Внимавайте с нас, проклетите янки — казах аз. Взех една чаша скапано мартини и се огледах из стаята.
Все още ни наблюдаваха.
— Разузнах някои неща за вас, мистър Мен — каза Тейш.
— О, така ли?
— Вие имате доста внушителен пакет акции в АмПет Корпорейшън.
Сега трябваше да изиграя ролята на изпълнителен директор, който е твърде зает, за да говори с някакви си дребни крале.
— Това е една от страничните ми дейности.
— Какво ще кажете, ако престанем да разиграваме сцени?
Придърпах един стол и седнах до него, като се чудех какви ли глупости са му наговорили за мен.
— Съгласен съм — казах аз, без да го гледам.
— АмПет Корпорейшън бе първата компания, която разкри възможностите на моята страна. Идването ви там бе едно доста рисковано начинание.
Реших да го спра навреме.
— В такъв случай знаете, че не можете да действате без нас. Ние сме единствените, които разполагат с подходяща технология за извличане на вашия нефт.
— Вярно е. Но не това ме интересува в дадения случай. — Той повика един сервитьор, взе си пълна чаша с джинджифилов ейл от подноса и не каза нищо, докато момчето не се отдалечи.
— Вие сте неизвестният фактор.
— Не и ако наистина сте ни проучили, както казахте.
— Говоря не за компанията, а лично за вас. Предпочитам да се осланям на… как го казвате?
— Първите впечатления.
— А, да, точно така. Известно ви е, че между нашите две страни в момента цари известно напрежение.
Исках да му кажа, че в сравнение с нас неговата страна изглеждаше като досадна конска муха, като камилска тор, която можеше да служи само за една цел, но заради Теди и заради хазарта на международната политика му позволих да си запази илюзиите. Само кимнах и отпих от питието си, като надянах на физиономията си израз на пълно безразличие.