За другия мъж се казваше, че умрял при нещастен случай, докато поправял телевизора. Обяснението бе кратко и достатъчно мъгляво, за да предизвика нечие любопитство. Макар и да споменаваха името му, в статията не се казваше нищо за това, че е лежал в затвора. Службата за безопасност се бе погрижила за пълно прикритие и беше съвършено изключено някой да се заинтересува повече от случая. Дори тези, които присъстваха в стаята, когато бе направен опитът за покушение върху живота на Тейш, едва ли бяха разбрали какво се бе случило. Всичко се разви толкова бързо, че вниманието им бе концентрирано някъде другаде. При създадените, обстоятелства напълно естествено беше да ги помолят да освободят стаята. Нямаше нужда да им напомнят, че колкото по-малко се говори за това, толкова по-добре. Този тип хора бяха склонни да казват само това, което им е наредено да казват, и не предлагаха никаква информация безплатно.
Макар да прегледах внимателно всички страници на вестника, не можах да открия дори и най-малкия намек за смъртта на Лили Торней. Тя беше живяла и умряла анонимно. Смъртта й бе погребана в полицейските досиета и в случай че разследванията по убийството й продължаха, пак нямаше да се напише нищо за нея, с изключение може би на кратко съобщение за семейството й, ако имаше такова.
Такова беше естеството на нашата работа. Или, както се казваше в песента на ВВС, „you live in fame and go down in flame“ (живееш в слава и падаш в огън). Никой не вижда отпътуването ти от този свят. А и едва ли от теб остава нещо, което може да се види.
Вдигнах яката на шлифера си високо до ушите, но дъждът продължаваше нахално да се стича във врата ми от периферията на шапката ми. Пълните таксита ме отминаваха, шофьорите бяха щастливи, че бизнесът не секва, лицата им издаваха пълно пренебрежение към тези, които не бяха успели навреме да се вмъкнат в таксито, когато разтоварваха пътниците си, и бяха настроени приятелски единствено към онези, които вече седяха в купето.
С изключение на малкото хора, екипирани с дъждобрани и чадъри, които се притискаха към стените на зданията, за да избягнат проливния дъжд, тротоарът бе изцяло мой. Тръгнах на запад към комплекса здания на ООН, чиято главна постройка се издигаше като гигантски въздушен климатик над града, без да я е грижа дали съм прогизнал до кости или не.
Умът ми продължаваше да се бори с убягващата ми малка информация, която танцуваше в подсъзнанието ми като невидим дервиш, опитвайки се да бъде чута, и когато постигаше това, се скриваше отново. По времето, когато стигнах до ООН, аз се отказах от умствения лов и се залепих за едно познато момче от охраната, като го помолих да повика мис Кейн. Каза ми, че била на специално заседание и че трябва да изчакам малко, така че започнах да се разхождам около паното, посветено на мира, долавяйки разговори за война и смесвайки се с туристите, които смятаха, че всичко това е част от световното изложение.
Рондин се освободи след двайсет минути и аз я последвах в залата за отдих, в която нямаше никой освен нас двамата. Не се чувствах спокойно с нея. Постоянно си спомнях червената следа от кордата на врата й и ми бе трудно да срещна очите й. Дори и да усещаше интуитивно състоянието ми, тя не го показваше въобще, отпусната в прегръдките ми, готова да посрещне ласките ми и аз знаех, че нищо нямаше да може да откъсне тази жена от мен.
— Имам само няколко минути на разположение, Тайгър.
— Не се безпокой. — Връчих й пакетчето, приготвено от Ърни Бентли, и й дадох съответните инструкции. Трябваше да го задържи у себе си по време на партито тази вечер и да записва всичко казано от Вей Лока, ако тя реши да използва език, който Рондин не разбираше. — До каква степен вашето посолство е ангажирано с този случай? — попитах я аз.
— Плътно сме заети с него. Тази сутрин се срещнахме с твоите хора и уговорихме всички подробности. Знаеше ли, че Тейш е настоявал специално за АмПет?
Кимнах.
— Може би ще те заинтересува и нещо друго.
— Какво например?
— Това е поверителна информация, но след като така или иначе ще разбереш за нея, по-добре е да ти кажа сега. Сутринта е имало още едно съвещание и един от нашите сътрудници е бил поканен на него в качеството си на съветник. Тейш се готви да моли за… как го наричате тук?
— Handout?
Тя ми се ухили.
— Шантави американци. Наистина, става дума за дългосрочен заем, и то за една значителна сума. Той вече е направил определени постъпления в Лондон и въпросът се обсъжда, но мисля, че правителството ви ще се отзове първо. Разбира се, всичко все още е неофициално и трябва да премине по обичайните канали, но предложението е много сериозно, за да бъде игнорирано.