Когато ми описа цялостната картина, го освободих да се върне към задълженията си, направих знак на приятеля си, че всичко е наред, и излязох във фоайето. Обадих се на Вей по телефона, като предварително знаех, че разговорът се подслушва. Включването на подслушвателните устройства не отне много време. Сега бях зъбчатка в машината, наистина нежелана, но необходима за една странична фаза от операцията.
Вей вдигна слушалката с дълбокото си „здравей“ и каза:
— Трябваше ти много време, за да ми се обадиш, Тайгър.
— Нали знаеше, че ще го направя.
— Разбира се. Но въпреки това чаках. Трудно ми е да те забравя.
Смехът й бе топъл и нисък.
— Имам да ти върна нещо.
— Да, знам. Довечера. Ще ми позвъниш ли?
— Мислех, че ще бъдеш придружавана от Тейш.
— Той ще бъде зает с разговори до последната минута. Подозирам, че ти си една от точките за обсъждане. Утре ще бъдеш поканен да присъстваш на една доста важна среща.
— Предпочитам да чуя за това довечера.
— Ще бъда готова в осем. Но няма да нося робата.
— Предпочитам робата.
— И аз, но за съжаление това не може да стане. По друго време и на друго място може би ще има много повече неща. След като стана кралица, за мен ще останат много малко неща.
— Освен едно — казах аз.
— Да — повтори тя, — освен едно. Чудя се колко ли дълго ще трае удоволствието от него. Страхувам се, че винаги ще мисля за джунглата и за тигъра, от които се лиших заради това единствено нещо.
Не й отговорих.
— Довечера в осем — каза ми тя и чух как телефонът прещрака на умряло.
Започнах да се отдалечавам от наредените в дълга редица телефони, когато един носач мина покрай мен, тикайки машината за чистене на пода към служебната врата в края на късия коридор. Той я отвори с ключ и посегна назад за машината, когато видях, че зад него някаква фигура претича надолу по стълбите, прескачайки ги по две. Успях да я зърна само за миг, но лицето бе безусловно на Сарим Шей.
Преди да мога да си пъхна крака в процепа, вратата се затвори зад носача и при шума, който се раздаваше от машината за чистене, разбрах, че нямаше да чуе ударите на юмруците ми по стоманата. Затичах се обратно към рецепцията, повиках администратора и посочих с пръст към вратата.
— Къде води тази врата?
— Защо?
— Мисля, че видях един приятел, който слизаше надолу.
Той поклати недоверчиво глава.
— Съмнявам се. Това е просто служебно стълбище, което води към задния двор. Не е пожарен изход.
— Какъв е най-бързият начин да се окажа там?
— Трябва да заобиколите зданието откъм източната му страна. Има една алея, която води точно там, но съм сигурен, че сте се припознал. Бих могъл да кажа…
Не го дочаках да чуя какво би могъл да каже. Излязох бързо навън, пресякох улицата, завих зад ъгъла на зданието и тръгнах срещу шибащия дъжд, докато намерих алеята. Вратата с високи решетки бе отворена и едно такси тъкмо бе излязло през нея, като се намираше вече на средата на улицата и се придържаше към лявата страна, сякаш бе паркирало там.
В края на алеята, подпирайки се на стената под сенника на служебния вход, Сарим Шей бавно пуфкаше една дълга черна пура. Не си даде труда да погледне към мен, но издуха силна струя дим срещу порива на дъжда с явно удоволствие на лицето.
Това, за което Сарим Шей бе слязъл долу, беше вече направено.
Не мисля, че бе търсил усамотено място, за да изпуши пурата си.
Преди да може да ме забележи, тръгнах обратно, пресякох улицата към магазинчето за вестници на другия ъгъл и влязох вътре. Едно дебело момче зад щанда зяпаше отчаяно в сивия следобед навън.
— Имаше ли такси от другата страна на улицата преди една минута.
Получих празния нюйоркски поглед, с който те удостояват винаги когато се опитваш да получиш безплатно информация. Опитах да си придам разстроен вид и казах:
— По дяволите, казах й да чака… — и оставих недовършено изречението.
И като повечето нюйоркчани, които обожават да бъдат съпричастни на проблемите на ближния си, без обаче да се трогват от тях, той каза:
— О… да, видях едно.
— Дълго ли стоеше там?
Раменете му се повдигнаха.
— Не забелязах. Просто видях едно такси и това е всичко. Какво е станало?
— Жени! — изрекох аз с отвращение.
Момъкът се съгласи с мен.
— Да, такива са.
Върнах се обратно по пътя към алеята, но Сарим Шей го нямаше вече на входа. Пурата му обаче още лежеше на цимента и пускаше леко дим. Горе сигурно щяха да побъркат някого, че му е позволил да отсъства толкова време незабелязано, но това си бяха техни проблеми. Беше ми просто интересно как е успял да го направи.