В хотела ме очакваше кодирана инструкция да се обадя на Върджил Адамс. Когато му позвъних, той каза:
— Стой си в стаята, Тайгър. Изпратих човек, който ще бъде при теб след няколко минути. Спомняш ли си Кейси Баланка?
— Преди десет години работехме заедно.
— Хванал е голямата риба. Успял е да се добере до информация за Таръс. Поддържай тясна връзка с нас, ако можеш.
— Не се тревожи, ще бъде направено.
— Не мислиш ли, че имаш нужда от малко повече хора?
— Не, но ще ми трябва кола, която да е готова да потегли всеки момент, ако се наложи.
— Ще ти отделим две, специално за теб. Едната е в гаража на Тилсън, а другата в сервизния център. Ърни Бентли ще ти остави под седалката по един набор от най-необходимите неща.
— Прекрасно — казах аз. — Сега, има нещо, на което трябва да се реагира веднага. Обади се на Мартин Грейди и му кажи, че Ситън Коулмън и Портър Локууд са се лепнали на гърба му. Замислят да го лишат от контрола върху АмПет, ако сделката с Тейш се осъществи. Ако нещата наистина са сериозни, мога да задържа тези типове в града. Едва ли ще бъде нещо по-мръсно от това, което те се опитват да ни изиграят, но една снимка с някоя прелестна блондинка в хотелско легло ще им затвори устата, ако се наложи.
— По-добре остави Мартин да се оправи отгоре. Ако е необходимо, ще ти даде знак да действаш. Тези двамата са истинска напаст.
— Те са просто глупаци — казах му аз. — Виж само какви богатства оставиха в ръцете на Кастро.
— Ще му предам веднага. Ще се чуем по-късно.
Когато затворих слушалката, телефонът веднага позвъня и един дълбок глас от Средния Запад изръмжа:
— Тайгър?
Почаках, докато си каже идентификационния код, и се ухилих.
— Здрасти, Кейси, качвай се.
— След минута съм при теб.
Той беше едър мъж, почернял от слънцето, който на пръв поглед бе създаден за мързелуване. Всяко движение, което правеше, изглеждаше уморено и когато седна в креслото, не можа да си намери място, затова преметна единия крак през облегалката. Но Кейси Баланка бе много далеч от първото впечатление, което създаваше у околните. Беше дипломиран инженер, който си бе пробил път от обикновен работник в нефтените полета на Оклахома до шеф на отдела за проучване в нефтената компания на Грейди. Не че това беше единственото му занимание. Участваше в решаването на оперативни задачи толкова често, колкото и аз, тъй като това бе единственото му условие в договора с Грейди. Обичаше напрежението.
Подаде ми един дебел кафяв илик, пълен с машинописни листа.
— Това е цялата информация за новата технология на АмПет, подготвена от Уолтър Милос. Ако ти зададат въпроси, ще можеш да им отговориш, без да издаваш нещо съществено, като в същото време създадеш впечатлението, че знаеш за какво става дума. Мартин ти е създал прекрасна легенда — всичко ще говори за това, че ти си неизвестният, но направляващ гений на всички операции на АмПет. Запомни всичко наизуст, след това унищожи документите.
— Ще ми трябват няколко часа.
— Късметлия си, че имаш такава шантава памет. — Той ми даде възможност да прегледам листата, за да си съставя обща представа за програмата, и когато ги сложих в джоба си, попита: — Видях отчетите за Малкълм Таръс в Нюарк. Някой ги е допълнил с подробностите за проекта Гаспар за един милион рубли. Готов съм да направя всичко, за да ми позволят да унищожа тази банда. — Той ми се ухили. — Надявам се, че отново ще видя Таръс преди теб.
— Отново?
— Разбира се. Той преподаваше електроинженерство в политехническото училище в Париж, което и аз посещавах. Водещ специалист в своята област, но истинската цел на пребиваването му там бе подронване авторитета на френската камара на депутатите. Това беше точно когато започнаха всички неприятности с левицата във Франция. Беше се забъркал с няколко красавици и те проговориха. Опита се да отреагира бързо, но беше вече прекалено късно. Французите разстроиха играта му навреме, но той успя да избяга.
— Защо ти трябва?
— Защото проклетото копеле едва не ме уби. Една нощ случайно се оказах в някакво отдалечено от центъра бистро и го видях с още няколко човека, погълнат в сериозен разговор. По дяволите, не знаех, че са съветски агенти, тогава въобще не мислех за подобни неща, но той сигурно реши, че го следя, и след като напуснах заведението, една кола за малко не ме прегази, когато пресичах улицата. Не успя да го направи, но човекът зад кормилото беше Таръс, в това съм абсолютно сигурен. Тъкмо бях решил да си го върна, когато два дена по-късно той изчезна с французите по петите си.