— Все още можеш да си го върнеш.
Кейси стана, протегна се лениво и тръгна с тържествената си походка към вратата.
— Ще бъда при Келвин, ако ти потрябвам за нещо. Пожелавам ти приятно прекарване тази вечер. Представлението сигурно ще ме накара да заспя.
— Благодаря ти за информацията.
— Няма защо. Ако изникне нещо, за което ти трябва допълнителна информация, можеш да ми позвъниш. Аз съм тук точно за това.
— Добре.
Седнах в креслото, извадих листата и започнах да попивам съдържанието им. Цялата събрана информация трябваше да бъде добре запаметена и ако трябваше да обсъждам някой въпрос, коментарите ми трябваше да се появят автоматично. В обши линии нещата щяха да бъдат представени достатъчно точно, всички щяха да получат смътна представа за действителните подробности, без да възниква необходимост от конкретизиращи въпроси.
Навън нощта се спускаше над града, една мръсна, дъждовна нощ, която чукаше с раздразваща монотонност по прозорците. Вятърът пораждаше свистящи звуци, когато докосваше краищата на зданията. След като се убедих, че материалът се е загнездил добре в съзнанието ми, докоснах всеки лист със запалена клечка кибрит, оставих ги да се превърнат в купчина черни отпадъци, изхвърлих ги в тоалетната чиния и пуснах водата.
В седем часа се облякох, почистих и смазах моя 45-и, взех няколко резервни пълнители, напъхах пистолета в кобура и се намъкнах в сакото си. Когато го закопчавах, видях червения рубин с големина на яйце от червеношийка да лежи там, където го бях оставил предишната вечер, и дълго останах на едно място, като просто го съзерцавах.
He, не беше рубинът, имах усещането за нещо друго. Беше нещо в ума ми, което се присмиваше на опитите ми да го уловя и изкарам на открито. Загасих лампата и рубинът загуби блясъка си. Стана почти пурпурен на цвят и като че ли започна да ми се открива по нов начин, изпълнен с ново значение. Малкият гласец отново се разсмя, предизвиквайки ме да стигна до асоциацията, която щеше да ми позволи да спечеля играта на криеница.
Отговорът имаше нещо общо с Малкълм Таръс, знаех го. Овалният рубин и Малкълм Таръс. Вдигнах го и го претъркалях в дланите си, търсейки възможната връзка, след това отвратен го пуснах в страничния джоб на сакото, взех си шлифера и шапката и излязох.
Както и да е, връщането на скъпоценния камък обещаваше да бъде много приятно. Може би дори щеше да ми позволи да го сложа там, откъдето го бях взел.
Дъждът не бе обезкуражил туристите, които се тълпяха пред входа на Стейси. Кралските величия си имаха почитатели като филмовите звезди и макар шансовете да зърнеш някой крал отблизо да бяха нищожни, за тълпата, изглежда, имаше нещо привлекателно и възбуждащо във възможността да се окажат близо до това, което смятаха за велико.
Полицията отново бе поела функциите си, ченгетата от транспортния отдел принуждаваха колите да се движат, насочваха лимузините и такситата към тротоара, униформените полицаи бяха разрешили преминаването по тревните площи, като същевременно се стараеха да осигурят свободен проход за постоянно пристигащите коли.
Пробих си път през тълпата и влязох през страничния вход. Изкачих се по стълбите до рецепцията, казах на администратора, че отивам в офиса на персонала, и открих моя изтормозен приятел зает със сортирането на различни документи, обграден от цяла джунгла от телефони. Когато влязох, той вдигна безпомощно ръце с измъчен израз на лицето си.
— Много ми дойде! Защо не можем да имаме една нормална седмица? Защо тези идиоти не си изберат някой друг хотел за разрушаване?
— Какъв е проблемът?
— О, обичайните неща. Персоналът се бунтува, защото не могат да мръднат без позволението на полицията. Всичко, което правят, се намира под строг надзор, хората ми са третирани като престъпници. Знаеш ли, че днес си подадоха оставката шест човека? Извадих късмет, че приех предложението ти и назначих тези две момчета. Те май са единствените, които не изглеждат разтревожени от цялата тази бъркотия. Онзи малкият е направо чудо. Ще искам да го задържа.
— Тейш хареса ли националните блюда?
— Сигурно ги сънува, но на другите им се повръща от тях. Главният готвач не може да понася овчи очи да го зяпат от чинията. Как могат тези хора да ядат подобни неща?
— Не познават нищо по-добро.
— Може би, но ми ги дайте само за една седмица и техните вкусове ще се променят. Да не говорим за апетита. Не ми се иска да плащам сметките им.
— Ще трябва да си развържеш кесията, старче… когато дойде време да си плащаш данъците. Виж какво — казах аз, — искам да поговоря с Хари и Лени насаме. Можеш ли да го уредиш?