— Тайгър…
Не си дадох труда да чуя останалото. Затворих слушалката, но мислех отново за стаята и за телефона на нощното шкафче между леглата. Апаратът се намираше почти на ръба на шкафчето, очевидно някой го беше използвал и го бе оставил не където му беше мястото.
Документите ми за самоличност ми осигуриха необходимата информация. Операторката на телефонната станция направи справка и откри разговора, който бе проведен от тази стая. Беше направен тази вечер и тя предвидливо си бе записала номера на отсрещния телефон, като любезно ми го предостави. Не исках да се навъртам наоколо, затова излязох на улицата и се огледах за някой бар, в който можех да намеря платен телефон.
Все още валеше. В нощи като тази винаги валеше.
Насочих се на запад, открих някакъв бар на един квартал разстояние и позвъних на Върджил Адамс, като го помолих за адреса, който отговаряше на този телефонен номер. Той се порови из справочниците си, намери адреса и ми го даде.
Тогава се почувствах така, сякаш бях пробил с юмрук стена. Когато пристигнах на адреса, това се оказа телефонна кабина на ъгъла на Десето Авеню. Бензиностанцията зад нея бе затворена. Телефонът е бил използван като като свързочен пункт и нищо повече.
Обадих се отново на Върджил Адамс, предадох му неприятната вест и го попитах дали нашите осведомители са докладвали нещо ново. Бяха проследили няколко фалшиви следи, разбира се, с отрицателен резултат, и единственото, на което можехме да се надяваме, бе информацията, предадена от управителя на някакво малко заведение, където, подобно на Турските градини, се танцуваше кючек. Той си спомняше, че е виждал човек, отговарящ на описанието на Малкълм Таръс, който изглеждаше точно така, както го бях видял последната нощ в Градините.
Беше развалил двайсет и пет доларова банкнота, когато си плащал сметката за яденето и пиенето, и управителят бе забелязал в джоба му карта от клуба, притежаван от неговия приятел, Стивън Пелони. Адамс бе изпратил трима сътрудници на това място в случай че Таръс се появеше отново там.
Върджил се готвеше да затвори телефона, когато изведнъж каза:
— Почакай, Тайгър. Току-що получих съобщение.
— За какво става дума?
— Съобщението идва от един от нашите информатори. Притежава магазин за стари дрехи в Ист Сайд. — Той ми продиктува адреса и аз го запомних. — Нещо за някакъв човек със странен глас, който си купил малък размер костюм от старите дрехи. Момчето му погледнало в колата пред магазина и видяло в нея човек, който според него бил облечен в нощна роба. Какво мислиш за това?
— От това може да излезе нещо, Върдж. Ще отида веднага там.
— Момчето ще направи десет бона, ако информацията му се окаже полезна.
— Ще разберем скоро.
Таксито ме изръси накрая на квартала и трябваше да извървя останалия път пеша. През деня улицата сигурно гъмжеше от минувачи и колички, но сега бе почти празна. Няколко бара все още бяха отворени, един ресторант бе приютил шепа хора, но табелата на вратата гласеше „Затворено“ и келнерът стоеше до нея със скръстени ръце, подканяйки всички да се разотиват по домовете си.
Малко по-надолу намерих адреса, който търсех, западнало магазинче с витрина, на която бяха изложени всевъзможни вехтории, и табела: „Купуваме стари дрехи“ на вратата, под която се мъдреше и името на собственика, Лио Рабин. В дъното на помещението гореше нощна лампа, но вътре нямаше никой. Проверих на съседната врата и запалих клечка кибрит, за да прочета имената под звънците.
Под последния звънец някой бе надраскал на метала Рабин и аз го натиснах. Никой не ми отговори, затова продължих да натискам звънеца, докато чух, че се отваря някаква врата и един глас се провикна по стълбищата:
— Да, да, какво има? Не знаете ли колко е часът? По това време нормалните хора спят. Какво искате?
— Може би искам да ти дам десет хиляди долара — извиках нагоре.
— Никога не е късно човек да поработи малко. Горе. Качете се горе и внимавайте за боклука на стълбите. Тези деца… боклучат където намерят. Няма осветление.
Проправих си път по стълбите нагоре, изритвайки настрани кутии и играчки, докато не стигнах площадката. Осветен от светлината, която идваше от стаята, на вратата стоеше един побелял човек с неопределена възраст, завит плътно в халат за баня. Беше се втренчил в мен зад очилата си с голям диоптър, смръщил лице, опитвайки се да ме разпознае в тъмното.
— Кой си ти, приятел? Кой е този, дето иска да ми даде толкова нари?
— Сумата говори ли ти нещо?
— Чух, че се споменава такава сума.