— И си съобщил, че си видял човек със странен глас.
Той престана да присвива очи и се огледа неспокойно наоколо.
— Влез, влез. Не е редно да говорим за такива неща на публично място.
— Живее ли някой горе?
— Само мишки. Там се намира складът ми и понякога в него отсядат роднини, които човек не би желал да задържи твърде дълго у дома си.
Той отстъпи настрани и ми махна през вратата. Отнякъде се разнесе дебел алт с типичния за Долен Ист Сайд изговор.
— Кой е там, Лио? Ако са онези картоиграчи, кажи им да си отиват вкъщи, където им е мястото.
— Я си трай! — каза остро Рабин. — Това е бизнес за мъже. — Очевидно той бе глава на семейството, защото жената замлъкна и не проговори повече. — Заповядай тук, в кухнята — каза ми той. Отиде до стенния шкаф, извади две чаши и една запрашена бутилка. — Такъв е обичаят тук. Първо виното, след това бизнесът. След виното винаги мога да кажа дали човек говори истината.
Изпразних набързо чашата си, очаквайки нетърпеливо да се захванем за бизнеса, но имаше типове, с които човек трудно можеше да се оправи, и той бе един от тях. Когато допи чашата си, Рабин седна на стола, покани ме с жест да направя същото, сви пръсти и зачака.
— Казвам се Мен — започнах аз. — Тайгър Мен. Нашите хора търсят един човек със странен глас.
— Кой е той?
— Няма нужда да знаеш кой е. Той е убиец и е готов да убие отново някого, ако това ще успокои донякъде съвестта ти. Трябва да го спипаме, преди това да е станало. Сега ми кажи какво си видял, кога и как. Всички подробности.
Той кимна, свали очилата си и ги избърса с носната си кърпичка, след това внимателно ги постави на носа си.
— Оня малкият, когото наричат Дог, ни каза да следим за този човек. За толкова пари всеки ще си отваря очите. Веднъж Дог бе получил огромна сума за някаква информация и ние знаехме това. Дори и аз веднъж намазах една малка сума, когато съобщих какво бях открил в джоба на едно откраднато сако, което ми продадоха. Да, знам как работите, затова си отварям очите.
— Опиши ми го.
Лио Рабин направи удивена гримаса и разпери ръце.
— Ами че нищо особено. Човек. Може би на около четирийсет. Нито голям, нито малък.
— Среден на ръст? — помогнах му аз.
— Да — съгласи се той веднага. — Нещо такова. Трудно е да го опишеш. Виж, костюма му, това мога да опиша. Тъмносив, не много стар, но кройката не е американска. Има някои разлики, които само специалист може да забележи — каза гордо той. — Носеше очила и шапка, както и нови обувки с каучукови подметки. Любопитно ми е защо поиска да пазарува в магазина ми. — Той отново разпери ръце и повдигна рамене. — Кой ги знае хората? Понякога виждат някой скитник, купуват му костюм, а скитникът ми го продава обратно за по-малко и отива да се натряска в кръчмата. Всички печелим по малко.
— Човекът! Кажи ми още нещо за него.
— Че нали ти казвам? Когато заговори, забелязах това. Сякаш му беше трудно да говори и през цялото време държеше брадичката си наведена, ето така. — Той ми показа, след това погледна нагоре. — Отначало бях забравил за това, което ми каза Дог, защото се опитвах да го разбера. Искаше костюм, трийсет и четвърти размер, без значение какъв цвят и стил. Просто костюм и аз се почувствах зле, защото мислех, че нямам толкова малък размер в магазина и трябваше да се кача в склада. Започнах да търся навсякъде и накрая открих един. Продадох му го за пет долара, дори не го загърнах в хартия. Той го преметна през ръка и излезе навън. Качи се в колата си и изчезна.
— Каква беше колата?
— Че кой може да ти каже? Валеше и не излязох навън, за да погледна. Тогава влезе синът ми и каза, че в колата видял човек, облечен в нощница. Бяла. Тогава помислих и се обадих на Дог. Съобщих му за човека със странния глас, който не може да говори, и по-късно той ми каза, че е позвънил където трябва и е предал съобщението ми. Тогава ти дойде. — Той ме изгледа с надежда. — Достатъчно ли е?
— Не.
Лицето му помръкна.
— Трябваше да знам за тази проклета кола. Готвех се да прекъсна разговора точно тук и да не си губя повече времето, когато едно тънко гласче се обади зад вратата на кухнята:
— Аз мога да кажа, татко.
— Нищо не можеш да кажеш. Връщай се в леглото — заповяда Рабин.
— Чакай малко.
— Какво може да знае това момче? — настояваше той. — Те…
— На колко години си? — попитах аз детето.
— На единайсет. И колата беше черен шевролет седан, модел 1963.
— И си видял човек с бяла нощница на задната седалка?
Той кимна.
— Разбира се. Дори подскочих нагоре, за да мога да го разгледам по-добре през задното стъкло. Беше стар човек. Изглеждаше болен.