Опитах невъзможното.
— Погледна ли табелата с номера?
— Не. — Момчето поклати глава.
— Виж какво — отново се намеси Рабин, — какво могат да знаят тези момчета? Те не виждат нищо и…
— Но зная на кого беше колата — ухили се момчето.
Щях да подскоча. Изведнъж се почувствах добре, дяволски добре и знаех, че бях стигнал до нещо.
— На кого? — попитах аз.
Момчето се поколеба за секунда с лукав израз на лицето, след това Рабин изрече с глас, който не търпеше никакви възражения.
— Хайде, казвай.
— На Яму Горки. — Почаках, все още наблюдавайки го, и той добави: — Дава коли под наем долу на Фултън.
Лио Рабин се надигна, лицето му бе стегнато.
— Толкова далеч ли си ходил?
— О, тате.
Рабин отново си свали очилата, разтри си ушите и пак надяна очилата.
— Този Горки е негодник. Истински негодник. Той е комунист и негодник.
— Откъде го познаваш, тате? — захили се момчето.
— Знам това от хората, които наема — избухна Рабин. — Няма да се доближаваш до Фултън, чуваш ли? Казвам ти…
— Как позна колата му? — попитах аз детето.
— Миналата седмица някой надраска на задния капак „Яму вони“. Още си стои. Освен това има и друга причина.
— Кажи я.
— Яму шофираше, ето защо съм сигурен.
— Къде живее той?
— Горе над бара на Слоун, на пет квартала оттук. Голямата къща посредата на квартала. Притежава шест заведения в този квартал. Тази вечер социалистите имат парти в Грийни, клуба си, и кварталът гъмжи от хора… О!
— Я гледай ти какви неща си виждал! Не мога да си помисля, че толкова малко момче… Мистър Мен, това ме кара да се страхувам.
Извадих пет долара и ги подадох на момчето. То ги сграбчи жадно и ги сгъна в дланта си.
— Заслужи ги. Само недей да говориш много.
— Какво ме е грижа? Този Яму Горки наистина вони. Винаги ни шамаросва.
— В леглото! — каза Рабин с протегната ръка и изправен пръст. Момчето се ухили отново и избяга. Когато Рабин ме погледна, той поклати загрижено глава.
— Толкова са различни.
— Може би той ви докара куп мангизи, мистър Рабин.
— Може би. Поне това, което ще видите, струва ли толкова пари?
— В този случай струва — казах аз.
Глава 10
Момчето знаеше какво говори, когато каза, че целият квартал гъмжи от хора. Всеки бар и магазин в отсечката между двете авенюта бе украсен с ярки оранжеви плакати, които с големи букви известяваха, че това е годишната обществена седмица на Грийни и описваха предстоящите събития, започвайки от футболните срещи в Сентръл Парк до търкалянето на варели с бира надолу по улицата. Тази вечер бе откриването на седмичните тържества и обявите, както и поканите до другите клубове бяха насъбрали доста състезатели за съревнованията.
Всичките шест бара бяха широко отворени, джук-боксовете изригваха нескончаем поток от музика и тълпите от хора, препълващи заведенията, се местеха от едно място на друго в търсене на развлечения. Всеки бе обърнал вече по няколко бири и никой не се интересуваше от дъжда. Един тип се бе проснал върху някаква паркирана кола съвършено изключил, малко по-надолу други двама повръщаха на тротоара. Единият от тях приключи с отрезвителната операция и се върна в бара. Ходеше като пингвин, помислих си аз. Гледах ги с мила, щастлива усмивка, защото ако не бяха те, Таръс нямаше да изпитва необходимост от това да купува стари дрехи за Тейш. В националната си носия той щеше веднага да се набие в очи, докато в протъркания костюм, затиснат между няколко момчета, щеше да изглежда като всички останали наоколо, които бяха стягали колана цяла година и сега можеха да се отпуснат и да изпият няколко бири повече. След това приятелите им щяха да ги отведат вкъщи.
Барът на Слоун беше наистина в центъра на събитията. Вместо мюзикбокса на сцената се бяха изтъпанчили трима музиканта, а момичетата с неустановена професия сновяха из бара. Няколко сводника се опитваха да изкарат по някой друг долар от момчетата, които вече бяха прехвърлили мярата, но точно в този момент тях ги интересуваха повече бирата и останалата пиячка, отколкото уличниците, затова ги разкараха с едно „по-късно може би“.
Една от дамите ме засече, отърва се от приятеля си и се заклати срещу мен, като показваше белите си бедра под развяващите се поли на черния си найлонов дъждобран. Малката шапчица на главата й бе подгизнала, но това не беше в състояние да потуши страстите й.
Тя се усмихна широко и каза:
— Ще празнуваме ли тази вечер?
След това тя се оказа малко по-близо до мен, откъдето можеше добре да види лицето ми, и усмивката й стана малко пресилена. Надяваше се да си изпроси едно пиене от мен, но аз изстудих желанията й. Всъщност не исках да я разстройвам окончателно. Понякога с този тип хора можеше да бъдеш откровен и дори да спечелиш.