— Искам да имам син като теб — каза той. — По един или друг начин той ще прилича на теб.
Не му отговорих. Взех носната кърпичка от джоба си и я притиснах към раната от куршума под ризата. Беше започнала да ме боли. През дъжда и шума навън чувах виенето на приближаващите се сирени. Завих се в шлифера и пъхнах ръце в джобовете.
Под пръстите си чувствах рубина.
В него имаше нещо гладко и чувствено и когато го докоснах, малката фигура отново изплува в съзнанието ми и започна да ми се смее. Тя се приближаваше все по-напред и по-напред и за първи път разбрах, че няма да ми избяга. Можех да я различа добре и знаех, че тя бе свързана по някакъв начин с рубина. Ако помислех малко повече върху нея, щях да й дам име и тя щеше завинаги да си отиде.
Сирените виеха все по-силно и хората излизаха на улицата.
— Ще бъдат тук след минута. Сега всичко ще бъде наред.
Тейш кимна бавно.
— Всичко ще бъде наред — каза той.
Думите му бяха многозначителни.
Слязох по стълбите, застанах по средата на улицата, докато патрулните коли и автомобилите с обикновени граждански номера спираха пред зданието, след това пресякох на другата страна, преди да са опасали мястото с кордон, и тръгнах да се разхождам безцелно, с наведена глава под дъжда и поемайки дълбоко озонирания въздух.
Пръстите ми гладеха рубина в джоба.
Има нощи, когато целият град принадлежи само на теб. Дъждът натиква обитателите му дълбоко в пещерите на зданията, далеч от вените и артериите, които свързват огромните му части. Мястото, по което вървях, приличаше на ампутиран крайник на тяло, един призрачен град, който само няколко часа по-рано е бил жив.
Над главата ми гърмяха гръмотевици и дъждът се сипеше на вълни от остри игли, оспорвайки правото ми да бъда там. От двете страни на улицата се издигаха здания със стара зидария, която засмукваше дъжда в сухите си пори, жадна за живителната субстанция. Отвътре прозорците бяха мръсни и празни. Влагата освобождаваше миризмите, които се бяха набили в паважа през деня, когато въздухът бе наситен с многоликия аромат на търговията, зелени миризми, морски миризми, машинни миризми и намеци за потящи се хора, които бяха оставили следи зад себе си.
Бях сам, но някъде в града се намираше Малкълм Таръс и една свиня, наречена Сарим Шей. В джоба ми се намираше ключът, който можеше да отвори вратата на тайното им скривалище, за да мина през нея, и докато се разхождах, докосвах с пръсти кървавочервения рубин, който почиваше толкова спокойно в розовия пъп на една прекрасна жена.
212
Death Dealers
На какво приличаше той? — помислих си аз. Обикновен рубин. С овална форма и удебелен в средата. Външният му вид нямаше никакво значение — знаех това със сигурност. Цялата работа беше в неговата форма. Тя ми напомняше за нещо казано — думи, които се бяха изплъзнали от нечий език, незапомнени от човека, който ги бе изрекъл, но стояха здраво в ума ми, пораждайки малкия дервиш в съзнанието ми.
Отново ми се смееше.
Аз му отвърнах.
След малко — помислих си аз — всичко ще си дойде на мястото. Смей се, докато можеш, защото когато си спомня, ти ще изчезнеш като димен облак.
Рубин… мрамор? Не, не беше това. Проклетото нещо не беше толкова голямо. Ако не разберях какво е то, ще приема, че някой е решил да си разменя орехи с мен.
Спрях, защото малкият дервиш също спря и ме гледаше с малките си очи, ужасен от мисълта, че е бил разпознат, след това поднови лудешкия си танц в напразен опит да ме отклони от правилно намерената насока на мислене.
Орехи. Повторих тази дума, след това се замислих. Кой беше говорил за орехи?
Дервишът бе полудял и аз разбрах, че се бях докопал до него.
Хари го беше казал. Малкълм Таръс бе споменал, че не харесва града, защото не можел да понася миризмата на китайските орехи.
И малкият дервиш изчезна в облак дим, както и знаех, че ще направи.
Напуснах тази част на града, която приличаше на ампутиран крайник, и тръгнах към светлините, докато не видях авенюто с кипящия на него живот.
Пареща болка пронизваше хълбока ми, пулсираше непрекъснато, и аз разбрах, че това, което трябваше да направя, трябваше да бъде сторено веднага и когато стигнах до кръстовището, застанах на ъгъла и чаках цели двайсет минути за такси. Накрая се появи едно, което се връщаше към Манхатън, след като бе разтоварило пътниците си на моста за Бруклин.
Не исках да давам никакви обяснения и освен хората, които работеха по разширението на летище Кенеди, нюйоркските таксиметрови шофьори бяха единствените, които можеха да се отнесат към теб по човешки, ако си откровен с тях. Протегнах му през седалката една десетдоларова банкнота от запасите на Мартин Грейди, наблюдавах го как я взима от пръстите ми и му казах: