— Намери ми една китайска пералня.
Той срещна погледа ми в огледалото, опитвайки се да определи дали бях наркоман или не, след това реши, че сигурно имам уважителна причина, отлепи колата от тротоара и започна да снове по двете страни на улицата в търсене на това, което ми трябваше. Когато изчерпваше възможностите на една улица, той се прехвърляше на друга, кръстосвайки търпеливо града.
За китайците, които работеха в този бизнес, може да се каже само едно нещо — те бяха амбициозни. Изглежда, никога не спяха. Понякога човек можеше да си помисли, че работят на смени, но на дъската за гладене винаги заварваш същото момче, независимо от това по кое време отиваш там.
Този, когото открихме, се казваше Джордж Тан и пералнята му се намираше в сутерена на една тухлена сграда някъде по горните Петдесет. Духаше вода през пръскалото под тихата музика на местната радиостанция.
Слязох от таксито, казах на шофьора да ме почака и му връчих още една десетачка. Това действие очевидно му хареса и той запали една цигара, за да се успокои от обзелото го вълнение.
Джордж Тан беше малък кафяв човек с неизменна усмивка на лицето. Когато влязох в пералнята, той засия като рожденическа торта. Разговорът вървеше трудно, най-вече заради болките в хълбока, които спираха дишането ми.
— Да? Има нещо за пране?
Китайците притежаваха невероятна памет и той знаеше много добре, че никога не бях се появявал тук.
Вместо да се опитвам да говоря, извадих още една десетачка на плота. Той погледна банкнотата, след това мен, усмихна се, но все още не разбираше нищо и започна очевидно да ме смята за побъркан или нещо такова. Тикнах банкнотата към него.
— Ли-чи орехите… къде ги купувате?
Той закима с кръгли от учудване очи над широката си усмивка.
— Аз не купува. Не харесва. Аз дава нещо друго. — Той бръкна под плота и измъкна един календар с голи блондинки на него.
— Кой ги продава?
— Ти купува ли-чи орехи?
— Не, искам да знам кой ги продава.
— Ти ходи Чайна таун3?
— Не съм ходил.
— Това добре. Те не продава там.
Имаше само един начин да го спра. Пресегнах се да си взема десетте долара и той веднага постави палеца си върху тях.
— Джеймс Харви, той продава.
— Но той не е китаец.
— Майка китаец — каза той.
— Имаш ли телефонен справочник?
Главата му отново се затресе нагоре-надолу и той добави:
— Джеймс Харви мой братовчед. Има много братовчед. Той продава близо до Флъд Уеърхаус. Ти знаеш къде е? Джеймс живее в хубава къща далеч в горна част на града. Утре ти купиш и аз кажа него ти дойдеш, о’кей?
— Разбира се. Направи това.
— Иска сега ли-чи орехи?
Вече бях тръгнал към вратата.
— Не. — Той продължаваше да ме гледа сякаш самият аз бях орех. — Продават ли ги на други места?
— Мой братовчед най-голям. Попита всеки. Том Лий Фой има магазин недалеч от Джеймс. Той продава. Той също има хубава къща в горна част на града. Ти знае Флъд Уеърхаус!
— Знам къде се намира Флъд Уеърхаус.
Когато стигнах до вратата, той изхихика.
— Донеси пране на Джордж Тан. Свърши добра работа. Много добра, хубаво колосване.
— Имаш достатъчно работа — казах аз.
Таксиметровият шофьор изхвърли цигарата си през прозореца, когато се качих.
— Сега накъде?
— Към Флъд Уеърхаус. Знаеш ли къде е?
Срещнах отново погледа му в огледалото.
— Да, знам къде е.
— Тогава да тръгваме.
Настаних се отзад удобно и притворих очи. Чувствах как кръвта попива в дрехите и се чудех доколко сериозна е раната ми. Трябваше да отида на лекар, но точно сега разполагах с най-малко време за това. Мразех да се лишавам от шансовете си, а с човек като Таръс това беше опасно. Опитвах се да не мърдам, докато препускахме по улиците, но друсането на таксито правеше това невъзможно.
Флъд Уеърхаус имаше огромна неонова табела на върха на зданието, но по-голямата част от него бе забулена от дъждовните облаци, които се стелеха над града. Неоновата светлина хвърляше синкави отблясъци върху квадратната постройка, на която се намираше, и стигаше чак до жилищните кооперации, наредени от двете страни на търговския център.
Слязох на ъгъла. Лицето ми се бе изопнало от страшната болка, която изпитвах. Шофьорът ме изгледа любопитно.
— Искате ли да ви почакам?
Този път му протегнах двайсетачка.
— Дай ми един час на разположение. Можеш ли да останеш толкова?
— Ще паркирам със заключени врати и угасени фарове и ще оставя броячът да се върти. За тези мангизи мога да го направя.