— Разбира се.
Една дума беше достатъчна. Той изведнъж спря, каза нещо приглушено и след това възкликна:
— Проклет да съм! Тайгър! Стар кучи сине! Къде те носи вятърът?
— На другия бряг на реката. Не мислех, че все още си в Бруклин.
— Човече, тук никой не стреля по теб. Чакай малко, какво става?
— Имам нужда от помощ, старче.
— А така! — Той се засмя и добави: — Страх ме е да попитам. Последния път, когато ми се обади, натоварихме няколко 50-калиброви картечници на самолета и излетяхме да преследваме цяла армия. Твърде съм стар вече за тези игри.
— Няма и да те моля да участваш в тях.
— Глупости. Къде ще се срещнем?
— Какво ще кажеш за закусвалнята на ъгъла на Шесто Авеню и Четирийсет и пета?
— Дай ми час и половина.
— Имаш ги.
Как да кажеш „здрасти“ на един стар приятел, с когото заедно сте се сражавали срещу общия враг? Как да кажеш „здравей“ на човек, който е готов да тръгне с теб дори без да го помолиш и без да е повече във форма? Ухилваш му се, протягаш ръка и се държиш така, сякаш от последната ви среща са изминали само няколко часа. Дори и годините да са оставили своя отпечатък върху лицето му, за теб това няма значение, защото знаеш, че вътрешно той не се е изменил.
Бях донесъл вече кафетата, но като всички хора с едро телосложение той не се успокои, докато не натовари един голям поднос и не го сложи на масата пред себе си. Джак беше човек, на когото можех да кажа всичко, и знаех, че казаното ще си остане между нас. Беше виждал как действаме, на два пъти бе участвал в операции и знаеше какви чувства изпитваме. Съобщих му детайлите веднага щом ми се представи удобна възможност и го наблюдавах как попива информацията, преценява всяко изречение и се опитва да го свърже с това, което вече знаеше.
Когато свърших, той се облегна назад, кимна с глава и каза:
— Къде е моето място?
— Последния път, когато се върна от Саудитска Арабия, ти взе със себе си някои от твоите хора, които те бяха помолили да измъкнеш от там. Вкара ги контрабандно в страната, осигури им нова самоличност и те са все още тук. Така ли е?
Джак кимна и се намръщи.
— Знаят ли диалекта на Селачин? — попитах го аз.
— Разбира се. Всичките са от тази област. Избягаха оттам и бяха тръгнали към западната част на Саудитска Арабия, когато отидохме да си приберем боклуците. Грошовете, които печелеха, им изглеждаха като цяло състояние, а когато научиха за добрите стари Съединени щати, все едно че чуха за Мека. Само за нея си мислят. Претрепаха се от работа само за да останат с нас, а когато привършиха парите, въобще не се отлепяха от нас.
— Добре. Мислиш ли, че ще се включат в тази игра?
— За какво говориш? Ако ги накарам да скочат от Уулуорт Билдинг, ще скочат, без да се замислят. Казвай сега за какво става дума.
Кимнах, премислих отново всичко и казах:
— Искам да посрещна един кораб утре. Тейш Ел Абин и неговият антураж ще бъдат на него. Ще преоблечем тези момчета в националните им носии, ще ги инструктираме какво да казват и ще им уредим среща с големия бос. Аз ще бъда с тях, но ще се държа по-назад. Просто ще слушам. Странно е, но когато отиваш в друга страна на един ден полет от твоята и срещнеш съотечественик, винаги смяташ, че си се срещнал с приятел от детинството. Ще има официално посрещане на Тейш и всякакви други протоколни формалности, но искам да бъда там, преди маскарадът да започне. Кога можем да се срещнем с твоите момчета?
— Какво ще кажеш за днес следобед?
— Добре. Ще се погрижа за облеклата, ще подготвя сценария, така че ще могат да репетират цяла нощ. Само че без инциденти, приятел. Всичко трябва да изглежда благоприлично. Ще имаме работа с експерти.
— Не се безпокой за тези момчета. Доста отдавна са тук и вече са вътре в нещата. Двама от тях дори завършиха вечерно училище. Ще се справят. Къде ще се срещнем?
Дадох му адреса на Ърни Бентли в долната част на Манхатън. Ърни беше експертът на Мартин Грейди по специалната екипировка, дипломиран инженер-химик, истински гений в приготвянето на експлозиви, който можеше да си съперничи с Мерлин Магьосника. Централата вероятно го бе предупредила за новата задача и предполагам, че той вече я обмисляше предварително. На два пъти ми бе спасявал живота с хитроумните си приспособления и мъркаше като котенце от удоволствие, когато хвалех техническия му гений. Този път удоволствието нямаше да бъде по-малко.
В осем часа изпратих Джак до ъгъла, след това тръгнах нагоре към Тафт. В цялата тази работа имаше и един забавен аспект, Лили Торней, който трябваше да проверя. Във фоайето написах бележка, връчих я на момчето на рецепцията и отбелязах в коя преграда я слага. Изчаках пет минути, взех асансьора, качих се до нейния етаж и почуках на вратата.