Ръцете и краката на двамата подранили „търговци“ бяха премалели от умора. Щяха цял ден да почиват, чак до късният следобед когато щяха да тръгнат обратно за града, радостни от припечеленото.
В далечината от към прохода се зададоха и първите плажуващи. Идваха шумно на тумби с малките си деца и поединично. Все пак беше събота, почивен ден. Заемаха се най-удобните места по плажа, постилаха се одеяла, пробваше се температурата на речната вода. Настъпваше онова оживление когато човек освободен от делничните грижи си даваше воля на душата.
На мъжът, въпреки умората му бе леко. Общото въодушевление бе обхванало и него. Седеше на подвижния стол и уморените му мускули бавно се отпускаха. Възрастната жена наля бутилка със студена изворна вода отпи с наслада от нея и я подаде и на него. След това се отпусна тежко на кърпеното одеяло и отправи поглед към групата деца които шляпаха в плиткия вир.
Един пълен мъж ги поздрави. Той беше дошъл с малкия си палав син и се мъчеше да му угоди с някое лакомство. Дълго оглежда отрупаната малка масичка и най-сетне скъпернически отброи няколко стотинки и купи на разочарованото дете една евтина вафла. Познаваха се много добре, защото бе бивш негов колега. Пресилената му усмивка бе замръзнала на устните му. От какво ли му беше неудобно? От това, че нямаше достатъчно пари или че бяха стари колеги? Така и не му стана ясно. Идваха и други хора. Но рядко. Явно че „търговията“ не вървеше.
По-надолу под тях „кебапчиите“ разпалваха скарата с дървени въглища. Лъхна ги апетитната миризма на печена скара. Усещането беше неповторимо, апетитовъзбуждащо, мамещо изгладнелите им погледи все към една посока. Основният поток от консуматори се насочваше към зелените пластмасови маси, крепейки внимателно чинийките със салатата и кебапчетата.
— Като че ли не са дошли да се печат, а да ядат! — отрони жената и преглътна.
— Защо говориш така? Сигурно не бихме хапнали и ние по две сочни парчета, а?
— Ами купи си, де!
— Този спорт не ми подхожда в момента. — мъчи се да се шегува мъжа, но шегата му някак не беше весела.
Някакви облаци привлякоха вниманието му. Отначало бяха малки, но постепенно нарастнаха и потъмняха.
— Дали ще вали?
— Казаха, че ще бъде слънчево!
— Виж, погледни натам. Как ти се вижда?
— Вече наближаваше обяд. Някъде далеч, се чу гръм. Двамата се погледнаха объркани.
Те знаеха, че в тая гола местност нямаше къде да се скрият от дъжда. Бързо притъмня.
По предвидливите хора, вече събираха одеялата, качиха се по колите и запрашиха към града. Неговият познат също се бе разбързал. Беше дошъл без автомобил. Подтичваше, теглеше сина си към шосето, припряно и нервно.
Наближаващият дъжд принуждаваше хората да бързат. Търговецът и възрастната жена едва смогнаха да приберат „стоката“ в чантите и капнаха първите едри капки дъжд.
Застанали под голямото дърво, те скоро разбраха, че убежището им е несигурно. Блясъците на мълниите се редуваха с оглушителен гръм. Плисна дъжд като от ведро. Те оставиха количката с багажа под дърветата и се втурнаха към каменния мост. В момента, това се оказа единственото им надеждно убежище. От „кебапчиите“ нямаше следа. Тяхната реакция бе светкавична. Че как иначе, нали бяха моторизирани. Намокрени до кости, двамата се сгушиха под моста където още едно семейство бе намерило подслон.
Какъв късмет! Да завали точно на обяд! — промърмори мъжа.
Виж какви балони се правят във водата. Сигурно ще вали продължително. — каза жената.
— Ще надникна да видя там ли е багажа. От това място нищо не се вижда. Ще вземат да го натоварят на камионите, а после иди ги гони.
— Не виждаш ли, че „кебапчиите“ са си отишли? Само до нашата стока им е.
— Ще станеш вир вода!
— Че то вече ме намокри, повече или по-малко… — отговори мъжа и излизе под дъжда за да се увери че „стоката“ е на мястото си.
През мрежата от дъждовни струи, количката едва се забелязваше, но си беше там.
Реката засилваше течението си. До преди малко бистра сега тя беше кално мътна, сърдита и бучаща.
По течението се носеха всякакви пластмасови отпадъци. Малка, детска обувчица се гмуркаше в бързеите и изплуваше обратно. Завъртяваше се лудо и отново се втурваше надолу към препълнения вир. Бученето, на придошлата река, ги вцепеняваше. Наблюдаваха все по-силно прииждащия поток и неволно отстъпваха назад към мостовия зид. Валеше повече от час.
Стана им студено. Бяха намокрени и трепереха. Горе в скалите, мъглата започваше да се вдига. Сякаш тънка бяла мрежа, се хлъзгаше по мокрите скали към височините, разреждаше се и проясняваше детайлите. Просветляваше се. Дъждовните струи проредяваха и изтъняваха.