Трябваше вече да опитат да се приберат. Поляната беше наводнена от потоците оттичаща се вода. Издебнаха подходящ момент, излязоха от убежището си и прибягаха до самотната количка. Всичко се бе просмукало от вода. Одеялото, с което бяха закрили чантите бе натежало. Повдигнаха го.
— Трудно ще извлечем тая количка на горе по калната пътека, промърмори мъжа.
Тръгнаха с мъка. Колелата на количката се налепиха с кал. Стръмнината ги уморяваше. Малко преди да я избутат на равното, мъжът се подхлъзна и количката го повлече надолу. В последния момент, успя да се хване за тънката бреза и с напрегнати до скъсване мускули спаси преобръщането. Краката им бяха налепени с кал. Стъпиха на асфалта и направиха опит да я почистят, но без значителен успех. Бяха готови за връщане. От асфалтираното шосе се вдигаше пара. Щеше да им бъде по-леко, защото щяха да теглят по надолнището.
Дъждът беше спрял. Шосето пустееше. Отцеждащата се вода до бордюра миеше калните им обувки. С усилие теглеха количката. Не бързаха, всеки усамотен със своите мисли. Ето го и прохода. Не спряха за почивка, а продължиха.
Една мисъл натрапчиво се въртеше в главата на „търговеца“ — „Защо му беше да учи това висше образование, когато тия с «мерцедесите» живееха много по-добре от него без да имат и средно?“
Е такова си е времето! Там, където на всеки са необходими два метра никой не може да си отнесе „мерцедеса“!
Уморена, останала далеч назад, майка му не го и чу. Тая философска мисъл обаче така го ободри, че той подритна весело един камък и си засвири една стара и любима мелодия.
Няма да повярвате, но сега, в тоя момент, той беше един щастлив „търговец“.