Подобни надежди топлеха сърцето ми, докато ракетата летеше и планетата, към която се бях насочил, се приближаваше все повече и повече. Твърдо бях решил да кацна там, дори да беше обвита в непрогледни облаци. Щях да им предложа толкова много висококачествени стоки. Цялата планета щеше да ме посрещне тържествено. Изригвайки пламъци, ракетата започна да се спуска под облачната покривка.
Уредите показваха, че до повърхността на планетата има още време, когато ракетата изведнъж престана да се движи.
— Какво е това? Какво става?
Погледнах през илюминатора и останах поразен от гледката, която се разкри пред очите ми. Изглежда, някакъв великан бе хванал ракетата и я държеше в ръце. Верижките на часовниците, дори при положение, че се разширят максимално, нямаше да могат да се окачат дори на малкия му пръст. Щом ръцете му бяха такива грамадни, представях си какво щеше да бъде тялото на този великан. Всъщност точно така се оказа. Великаните се бяха изтегнали лениво и от скука се чешеха зад ушите. Като се вгледах по-внимателно, открих, че тяхното любимо занимание е да се чешат зад ушите, използувайки лопатите, които им бях изпратил с предишната доставка.
— Тук, изглежда, малко съм сбъркал с предположенията си.
Веднага обаче разбрах, че грешката ми не е никак малка. Лицето на великана, който бе хванал ракетата, сияеше от радост. Изглежда, беше гладен, защото от устата му течеше слюнка. Аз още веднъж погледнах към натоварените в ракетата поръчки за тази планета и изтръпнах ужасен. Според снимките в каталога това бяха продълговати консерви, комбинирани с устройство за подгряване по системата за бързо приготвяне на топла храна, а рекламният надпис гласеше: „Топла храна — винаги, навсякъде, бързо…“