— Сър? — Свенсен бе смутен.
— А? О, това е английски каламбур. Става въпрос за най-долното чекмедже в скрина на една дама, където тя прибира нещата, от които ще има нужда по-късно. Извинете. Паспортът, ако обичате. — Паспортът на Свенсен беше канадски. — Благодаря.
— Ще ми позволите ли да ви запозная с господин Бартлет? Той ви очаква.
Свенсен влезе пръв в самолета. Обзавеждането бе елегантно и семпло. Вдясно от коридорчето имаше малко предверие с пет-шест меки кожени кресла и диван. Останалата част от самолета към опашката бе отделена с голяма врата. В едно от креслата дремеше стюардеса, оставила куфарите до себе си. Вляво бе вратата на пилотската кабина. Беше отворена.
Командирът и първият помощник-пилот седяха вътре и все още се занимаваха с документацията.
— Извинете. Това е полицейски началник Армстронг — каза Свенсен и се отдръпна встрани.
— Добър вечер, господин началник. — Аз съм командир Джанели, а това е моят — помощник-пилот Бил О’Рурк.
— Добър вечер. Бихте ли ми дали паспортите си?
И двамата пилоти имаха десетки визи и гранични печати. Нямаше страни от зад желязната завеса. Армстронг подаде паспортите на сержант Лий за подпечатване.
— Благодаря ви. За първи път ли идвате в Хонконг?
— Не, сър. Идвал съм няколко пъти в отпуск по време на Корейската война. Освен това през 56-а направих шестмесечна околосветска обиколка като първи пилот във Фар Истърн, по време на бунтовете.
— Какви бунтове?
— Целият Каулуун бе пламнал. Няколкостотин хиляди китайци внезапно се разбунтували, вилнели, палели. Ченгетата… извинете, полицията се опитала да ги спре с мирни средства, но тълпите започнали да убиват и тогава ченгетата, полицаите, извадили няколко пушки Стен, застреляли пет-шест симпатяги и много бързо всичко се успокоило. Тук само полицията има оръжие, което е много хитро. — Той се обърна към Армстронг. — Мисля, че вашите момчета са си свършили работата страхотно.
— Благодаря ви, Джанели. Откъде идва самолетът?
— От Ел Ей — Лос Анжелос. Там е главният офис на Линк — господин Бартлет.
— Минали сте през Хонолулу и Токио?
— Да, сър.
— Какъв престой имахте в Токио?
Бил О’Рурк веднага извади бордовия дневник:
— Два часа и седемнадесет минути. Само за зареждане, сър.
— Достатъчно, за да се поразтъпчете, а?
— Само аз слязох от самолета. Винаги, когато кацнем, проверявам колесниците и правя външен оглед на самолета — каза Джанели.
— Това е добър навик. Колко време ще останете тук?
— Не зная, това зависи от Линк. За тази нощ е сигурно. Не можем да излетим преди 14:00 часа. Наредено ни е само да бъдем готови да тръгнем всеки момент, за където ни кажат.
— Имате прекрасен самолет, командире. Имате разрешение да останете тук до 14:00 часа. Ако искате продължение, обадете се преди това на Наземен контрол. Когато сте готови, просто минете през тази врата, за да избегнете митницата. И, ако обичате, напуснете всички заедно.
— Разбира се. Веднага щом заредим.
— Нали целият екипаж знае, че внасянето, на каквото и да е огнестрелно оръжие в колонията е абсолютно забранено? Тук в Хонконг сме много чувствителни по отношение на оръжието.
— Аз също, господин началник — независимо къде съм. Затова единственият ключ за оръжейния шкаф е в мен.
— Добре. Ако има някакви проблеми, моля да ми се обадите. — Армстронг излезе от кабината и влезе в предверието, следвайки Свенсен.
Джанели наблюдаваше как проверява паспорта на стюардесата — хубавата Джени Полард.
— Копеле — измърмори той и тихо добави, — тук има нещо гнило.
— А?
— Откога, по дяволите, висши служители от Криминалния отдел проверяват някакви скапани паспорти? Сигурен ли си, че не носим нещо по-особено?
— Не, разбира се. Винаги правя пълна проверка. Включително и на склада на Свен. Естествено, не преглеждам нещата на Линк, нито пък на Кейси… но те не биха направили такава глупост.
— Работя за него от четири години и нито веднъж… И въпреки това тук наистина има нещо гнило. — Джанели уморено се извъртя в стола си и се намести по-удобно. — Господи, имам нужда от масаж и едноседмична почивка.
В предверието Армстронг подаде паспорта на сержант Лий, който го подпечата.
— Благодаря ви, госпожице Полард.
— Благодаря.
— Това е целият екипаж, сър — каза Свенсен. — А сега господин Бартлет.
— Да, ако обичате.
Свенсен почука на голямата врата и я отвори, без да чака отговор.
— Линк, това е полицейски началник Армстронг — каза той непринудено.
— Здравейте — рече Линк Бартлет, стана от бюрото си и протегна ръка. — Ще пиете ли нещо? Бира?