Армстронг се движеше с бавни крачки по пистата, усещайки сладкия гаден вкус на плячка в устата си.
— И така — той се обърна на английски — какво става тук, сержанте? — Бе прекарал дълга безсънна нощ, бе уморен и небръснат и нямаше никакво желание да слуша хленчещите уверения за невинност на механика. Затова каза меко на чист уличен кантонезки: — Само ако гъкнеш или изречеш една думичка, прокажен дрисльо, ще накарам хората ми да те изтърбушат.
Мъжът замръзна.
— Как се казваш?
— Тан Шу Та, господарю.
— Лъжец! Как се казва приятелят ти?
— Лим Та-чиунг, но той не ми е приятел, господарю, видях го за първи път тази сутрин.
— Лъжец! Кой ти плати за тази работа?
— Не знам кой му е платил. Разбирате ли, той се закле, че ще ми пререже…
— Лъжец! Устата ти е пълна с толкова лайна, че сигурно си самият бог на лайната. Какво има в тези пакети?
— Не знам. Кълна се в гробовете на пра…
— Лъжец! — Армстронг го каза автоматично, знаейки, че лъжите са неизбежни.
— Обикновеният китаец не прилича на нас — му бе казал неговият първи полицейски учител, китаец. — Не искам да кажа, че е изпечен мошеник — просто е различен. Той винаги лъже полицаите. И когато го пипнеш на местопрестъплението пак ще лъже — хлъзгав като мазна пръчка в купчина лайна. Съвсем различен е. Да вземем за пример имената им. Всеки китаец има четири имена. Едно при раждането, едно в пубертета, едно като възрастен и едно, което сам си избира. И при най-малката неприятност или забравя, или си добавя някое. А имената им — Господ да ги убие! Китайците наричат себе си лао-ци-синг — стоте древни имена. В цял Китай има само сто основни презимена, като от тях двайсет Ю, осем Йен, десет У и Бог знае колко Пинг, Ли, Лий, Чен, Чин, Чинг, Уонг и Фу и всяко от тях се произнася по пет различни начина. Така че и Господ не може да разбере кой кой е!
— Значи е трудно да откриеш заподозрян, сър?
— Отлично, Армстронг! Отлично, младежо. Може да намериш петдесет Ли, петдесет Чанг и четиристотин Уонг и нито един от тях да няма връзка с някой от останалите. Господ да ги убие! Това е проблемът тук в Хонконг.
Армстронг въздъхна. След осемнадесет години работа китайските имена бяха все така объркващи. А на това отгоре, изглежда всички имаха и прякори, с които бяха известни.
— Как се казваш? — попита той отново и не си направи труда да чуе отговора. — Лъжец! Сержант! Отворете един от тези пакети! Да видим какво сме пипнали.
Сержант Лий дръпна настрани плата, в който беше увит най-горния. Вътре имаше автоматично оръжие M14, моделът използван от американската армия. Ново и добре смазано.
— Заради това, проклето копеле — скръцна със зъби Армстронг — ще се вайкаш петдесет години!
Втрещен, мъжът гледаше глупаво оръжието. После от него се изтръгна глух стон:
— Проклети да са всички богове, не съм знаел, че са пушки.
— Напротив, знаел си! — каза Армстронг. — Сержанте, вкарайте този боклук в камиона и го регистрирайте като контрабандист на оръжие.
Мъжът бе грубо отведен. Един от младите китайски полицаи отваряше друг пакет — малък и квадратен.
— Стой! — заповяда Армстронг на английски. Всички замръзнаха. — В някой от тях може да има скрита бомба. Отдръпнете се от джипа! — Плувнал в пот, полицаят изпълни заповедта. — Сержанте, извикай хората от сапьорския отдел. Вече не е спешно.
— Да, сър. — Сержант Лий отиде бързо до полицейския камион, където бе радиотелефонът.
Армстронг се пъхна под самолета и погледна в кухината на главния колесник. Не виждаше нищо особено. После се качи на едно от колелата. „По дяволите!“ — изсумтя той. От двете страни на вътрешните прегради бяха елегантно монтирани по пет рафта. Единият от тях бе почти празен, но другите бяха все още пълни. По големината и формата на пакетите той прецени, че повечето са пушки M14 и сандъци с муниции или гранати.
— Има ли нещо интересно, сър? — попита инспектор Томас, млад англичанин с тригодишна служба.
— Хвърли един поглед! Но не пипай нищо.
— Господи! Ще стигнат за няколко въстанически отряда!
— Да. Но за кои?
— Комунисти?
— Или националисти… или просто разбойници. Това ще…
— Какво, по дяволите става там?
Армстронг позна гласа на Бартлет. Лицето му се промени и той скочи долу. Томас го последва. Отиде до основата на стълбата и извика рязко:
— Същото искам да разбера и аз, господин Бартлет.
Бартлет беше застанал на вратата на самолета, а до него бе Свенсен. И двамата по пижами и халати, току-що станали от леглата си.
— Бих искал да хвърлите един поглед на това — Армстронг посочи пушката, която бе полускрита от джипа.
Бартлет веднага слезе по стълбата, след него и Свенсен.