— Надявам се, че ще бъдете така добър да ни изчакате в самолета, господин Свенсен.
Свенсен понечи да отговори, но после се отказа. Погледна към Бартлет, който кимна.
— Направи малко кафе, а Свен?
— Разбира се, Линк.
— А сега, господин началник, бихте ли ми казали какво става тук?
— Ето това! — посочи Армстронг.
— Това е M14. — Бартлет притвори очи. — Е, и?
— Ами, изглежда, че вашият самолет носи оръжие.
— Това е невъзможно.
— Току-що хванахме двама души, както го разтоварваха. Ето единият от тези боклуци. — Армстронг посочи рязко механика с белезниците, който чакаше унило до джипа. — А другият е в камиона. Надявам се, че ще бъдете така добър да погледнете в отвора над главния колесник, сър.
— Разбира се. Къде?
— Ще трябва да се качите на някое от колелата.
Бартлет изпълни указанията. Армстронг и инспектор Томас наблюдаваха къде се хваща, за да снемат отпечатъците му. Бартлет впери празен поглед в рафтовете.
— Проклятие! Ако и това е оръжие, значи тук има цял арсенал!
— Да. Имате ли нещо против да претърсим самолета?
— Не. Разбира се, че не.
— Започвайте, инспекторе — нареди Армстронг. — Искам да свършите работата наистина много прецизно. А сега, господин Бартлет, надявам се, ще бъдете така добър да ми обясните.
— Не се занимавам с оръжие, господин началник. Мисля, че това се отнася и за моя командир, както и за Бил О’Рурк. А също и за Свенсен.
— А за госпожица Чолок?
— О, за Бога!
Армстронг каза с леден глас:
— Това е много сериозна работа, господин Бартлет. Самолетът ви е задържан и до второ нареждане вие, както и целият ви екипаж нямате право да напускате пределите на колонията без разрешение от полицията. Трябва да бъдете разпитани. А сега, какво ще кажете за госпожица Чолок?
— Невъзможно, абсолютно невъзможно е Кейси да се занимава с оръжие, контрабанда на оръжие или каквато и да е контрабанда. Изключено. — Бартлет се държеше почтително, но без никакъв страх. — Това се отнася и за останалия екипаж. — Тонът му стана рязък. — Били сте информирани, нали?
— Колко беше престоят ви в Хонолулу?
— Час-два, колкото да заредим, не помня точно. — Бартлет се замисли за момент. — Джанели слезе от самолета, но той винаги го прави. Онези рафтове не могат да бъдат натоварени само за час и нещо.
— Сигурен ли сте?
— Не. И все пак съм убеден, че това е станало, преди да излетим от Щатите. Макар че нямам представа къде, кога и кой го е направил. А вие?
— Още не. — Армстронг го гледаше проницателно. — Сигурно искате да се приберете в офиса си, господин Бартлет. Там може да запишем показанията ви.
— Разбира се. — Бартлет погледна часовника си. Беше 5:43. — Да го направим още сега, за да мога след това да завъртя няколко телефона. Все още не сме включени във вашата мрежа. Там има ли градски телефон? — той посочи сградата на летището.
— Да. Естествено бихме предпочели да разпитаме господин Джанели и господин О’Рурк преди вие да го сторите… ако не възразявате. Къде са отседнали?
— Във „Виктория енд Албърт“.
— Сержант Лий!
— Да, сър.
— Свържи се с щаба.
— Да, сър.
— Бихме искали да разговаряме първи и с госпожица Чолок. Пак, ако не възразявате.
Бартлет и Армстронг тръгнаха един до друг нагоре по стълбата. Най-после Бартлет рече:
— Добре. При условие, че ще го направите лично и не по-рано от 7:45. Вчера тя работи много, а днес й предстои тежък ден и не искам да бъде обезпокоявана без причина.
Те влязоха в самолета. Свен чакаше на входа, вече облечен и много разтревожен. Бе пълно с униформени и цивилни полицаи, които старателно тършуваха.
— Свен, какво стана с кафето? — Бартлет мина пръв през антрето и влезе в кабинета си. Централната врата в дъното на коридора беше отворена. Армстронг видя част от апартамента, в който имаше голямо легло. Инспектор Томас преглеждаше някакви чекмеджета.
— По дяволите! — измърмори Бартлет.
— Съжалявам — каза Армстронг, — но се налага.
— Това не значи, че ми е приятно, господин началник. Никога не съм обичал непознати да надничат в личния ми живот.
— Да. Съгласен съм. — Полицейският началник махна с ръка на един от цивилните полицаи.
— Сунг!
— Да, сър.
— Ако обичаш, би ли записал този разговор?
— Един момент, нека ви спестя малко време — каза Бартлет. Той отиде до един шкаф с електронна апаратура и натисна две копчета и двукасетъчният дек заработи. Включи микрофона и го остави на масата. — Ще има два записа — един за вас и един за мен. След като вашият човек го напечата може да ми го донесе за подпис.
— Благодаря ви.